серхио давила

Троянски покриви.

Дърво по троянските пътища.

Троянски рози в телена рамка.

Троянска роза и троянски гащи.

Просто роза.

Троянско листо.

Наградите на М-Тел за съвременно българско изкуство 2008 – истинско арт събитие, което варненци посетиха в един от складовете на своето морско пристанище. Всяко изкуство е съвременно във времето, в което се прави. Съвременно българско изкуство, обаче е изкуство, което излиза от общоприетите (или от досега широко приетите) норми и очаквания за изкуство. И нека не се лъжем – рядко някой си купува картина от традиционните стилове, още по-малко и още по-рядко пък се купуват произведения на съвременното изкуство. Как да си купиш например пърформанса, с който бе открита изложбата на пристанище Варна? Определено съвременен арт поглед към присъединяването на България към Европейския съюз с явна препратка към черноморския престъпен почерк.

С две думи: художникът използва едно синьо BMW, на което е нарисуван символът на ЕС; отстрани по чеховски стоят облегнати няколко кирки, боядисани в черно, и с надпис България в различни вариации по дръжките… (и никой не се заблуждава – кирките ще бъдат използвани в пърформанса)

Публиката знае, че следва нещо странно и тихичко жужи, в очакване на представлението. И то започва: артистът се насочва към стената, където са облегнати кирките (България) и превъзбуден ги забива в тялото на синьото BMW.

Ефектно.

Въздейства, мисля за всичко това – харесва ми.

Но да се върна на купуването. Със сигурност ще ми е нужен голям двор, навес, под който да живее BMW-то; голям плазмен екран, на който постоянно да върви запис от пърформанса; пари… Трудна работа.

Пърформансът свършва и нарежението от очакването за старт на събитието се сменя с приятно усещане за съпричастност към световната културна общност. Да, тук се случва нещо. Складът на пристанище Варна е препълнен с хора, които се забавляват.

Събитието има и официална част, която по никакъв начин не досажда на присъстващите, които определено се интересуват кой организира подобно представление и как така изкуство се излага в пристанищен склад. Факт е, че компания като М-Тел дава пари и то не малко пари, за да може да се случи проектът. Принос има и шефът на пристанището, който е съгласен за известен период складът да не се използва по предназначение. Основно отговорна за изложбата, обаче е кураторът Ирина Баткова. Освен изброените, няколко мили думи казва и зам.-кметът на града, а официалната част театрално завършва с “официална” покана към гостите да получат зелена карта за утопичната държава Миления. В момента не мога да преценя по какви причини, но Негово Превъзходителство представителят на Миления седи на един стол и часове наред издава зелени карти на желаещите, които се редят на опашка, напомняща на опашка за хляб в зимата на 1997-ма.

Обикалям заедно с всички присъстващи млади и недотам млади -  във всички случаи част от цвета на нацията – хора и се любувам на приумиците по стените, давайки си сметка напълно, че случващото се предизвиква у мен онова древно пречистване, посочено отдавна, отдавна от изкуствоведите.

Един от организаторите държи да бъде запаметен във времената до внушителната фигура на космонафт.

В главата ми се оформя допълнителен пърформанс – хора, любуващи се на изкуството.

Червено и бяло вино с хапки подсказва светския характер на събитието.

В гонене на една грациозно летяща пеперуда се натъквам отново на България в Европа.

А след това и на самата пеперуда.

И някак съвсем естествено следващата гледка, която виждат очите ми, е прочутият кораб на Mr. Баба – съвсем близо до пристанище Варна и до среднощните панорамни гледки, обвити в дим и мистика.

от Никола Гочев

На двайсет и осми май 2009г. България чества своя пролетен, християнски Спасовден. Държавата се буди във вихъра на предизборната надпревара, този път, за първи път под нова форма – Евро избори.
Отвсякъде предизборни лозунги, обещания, закани, прогнози, планове и сметки. Ден като ден, с всичката си повърхностно-сива и изтъркана полемика на политиканстване на дребно. Екранът – нашето ежедневие, ни залива още от рано със своето цунами от добре пресметната Евро-пропаганда. Всяка партия, коалиция или обединение със своите аргументи, всеки кандидат със своето лице, всичките стоящи зад така новите си съмнителни и тягостно обозрими идеи, трудно смилаеми, но добре заплетени възгледи.
И изведнъж във вихъра на кухата и традиционно зле скроена вихрушка идва вестта за трагедията.
Някакъв рейс, почти антично превозно средство от епохата на привидно забравения и отминал режим на комунизма, формално и само на книга минал преди някакви си две седмици „задължителният технически преглед” , премазал някакви хора – потенциални избиратели, някъде в сърцето на държавата, по най-нелеп начин. Шестнадесет човешки живота – шестнадесет гласа, беззвучно отшумели в сянката на празника и в праха на предизборната надпревара. . .
Не щеш ли, поради тая неведома причина, Президент, Министър Председател, Министри, държавни лица и политици зарязват обичайното темпо на държавния организъм, хуквайки натам в бясна надпревара, за да изкажат първи съболезнованията си, за да видят с очите си какво се случва, за да вдигнат медиен шум в привидната си съпричастност.
Ето на, зареждат се дълги въпросителни констатации, Слави със своето предаване е традиционно опечален, като пренебрегва шоувщината си и скланя глава в едно със своите колеги, информационните емисии водят очерците си със скръбната новина за инцидента, а народа отново е потресен. Волю – неволю обръщаме поглед към онова отдавна позабравено сърце на Държавата ни, дето тупти слабо тъкмо на тия затънтени места като под връх Бакаджик.
Някакви стари хора, в някакво старо возило тръгнали по стария път към някакъв стар обичай, със стария си шофьор през стария Балкан, за да потвърдят старата максима – „Те ти булка Спасов ден” , и ако приемем че булката е така изтерзаната ни родина, изразът приема наистина причудливо истинна и актуално-трагична форма.
Не е ли време да спрем и да се замислим, какво иска да ни нашепне случаят навръх Възнесение Христово . . . !?

София Н. Гочев
28.05.2009г.

Някой определено не е седял дълго време на тази пейка. Даже никой.

“Стихове, съчинени от Мече с много малко Ум.”

В понеделник, когато е топло,
аз мисля това-онова
и най-често в главата ми чопли:
това – Онова ли е и онова – Това.

Във вторник завей, завали ли -
аз се блъскам кат птичка в кавез
и се чудя и мая: дали е…
дали тез са Онез и онез – Тез?

Във сряда под облаче бяло
се замислям и нямам покой -
мисля: де се е чуло, видяло
кой Какво е и какво е Кой?

В четвъртък, щом всичко замръзне -
всяко клонче със скреж е покрито…
Мисля. Мисля… дорде ми омръзне:
че които са Тез – не са тез, Които.

И всичко това, разбира се, е от любимата книжка “Мечо Пух”. Ех, любими цитати!!!