серхио давила

По-особената история на контакта ми с рок музиката ми позволява да мисля за нея по един по-директен начин, избягвайки посредничеството на рекламните и всички добавъчни продукти, които са се сраснали вече с основния носител на идеи за младите – рокмузиката. В средата на 80-те години, когато потънах доброволно в нескончаемия водовъртеж на рокмузиката, за оригинални касети или винилови плочи, та дори и за пиратски техни издания не бях и мечтал. Музиката, съдържаща се в тези касети и плочи, обаче, достигаше до мен и моите приятели по един или друг начин – дори не знаех точно как, само се говореше, че някой си Слави получава записите от чужбина и прави няколко копия за познати, и помня с каква страст тиражирахме (всеки според скромните си възможности) всяка касетка с рокмузика, която ни попаднеше.
Дали защото на това не се гледаше добре от страна на някои от по-възрастните или защото тази музика съдържаше всичко онова, което клокочеше в главата ми, но формулирано по магически точен начин, или заради всичко това плюс факта, че бях петнайсет годишен, аз живеех с рокмузиката. Всеки запален почитател от онези времена сигурно си спомня как е рисувал надписите на любимите си Мейдън, Джудас, Металика, Туистед, Аксепт, Моторхед и още страшно много други рок групи по измайсторените от него обложки на най-ценните си притежания. На когото се удаваше, рисуваше чудовищата на Мейдън и Моторхед върху внимателно изрязаните листове във формата на обложка на касетка. Тези, на които не се удаваше да рисуват, просто тръскаха полудългите си коси, които наричахме “кечета”.
Търговията на звукозаписните компании, които издаваха любимите ни групи, търпеше стопроцентови загуби, но феновете – тези, които намираха себе си в касети десети презапис на “Stay Hungry”, “Iron Maiden”, “Kill ’em All”, бяха страшно много. Те бяха тези, които учеха английски, за да могат да четат стари броеве на Metal Hammer, правеха гаражни рок групи с най-добрите си приятели и ходеха на концерти в тесни читалища, за да слушат българската група Демон и си представяха, че са на концерт на Sodom.
Интересите ми в областта на рок музиката се развиваха и закономерно не след много време открих Джетро, Мерилиън, Флойд, апокрифни касети на които все още се намират прашасали в някой кашон.
Всички перипетии около моят контакт с музиката, перипетии, които варираха от фактическата й липса до липсата на пари, с които да си направя желаната фонотека, не ми попречиха да притежавам моята музика.
Огромно беше учудването ми, обаче, когато в музикалните магазини започнаха да продават касетки с обложки и, гледайки изображенията на обложката на стотици пъти слушана от мен музика, усещах, че се докосвам до нещо съвсем непознато. Не мога да кажа, че усещането бе най-приятно, т.к. обложките на моите Мейдън и Туистед бяха много по-различни от това, което виждах да се продава. Леко нескопосно нарисувани, моите обложки бяха моята история на контакта ми с тези групи и в моето съзнание бяха едно цяло с музиката. Излизах от музикалния магазин на Синьото – прост павилион, на студа и се успокоявах с мисълта, че моята представа за рок музиката бе по-важна и по-истинна от представата, която ми внушаваха обложките на Powerslave или Master of Puppets, или No More Tears. Стотиците часове музика, които имам в главата си и практическата възможност да си пусна нещо от тях по всяко време в съзнанието ми ми дават правото да мисля за себе си като за обложка на цялата тази музика. Аз съм обложката на рокмузиката. Аз я обрисувам и тя ме обрисува. Ако препоръчам някому някоя група от моята фонотека (съставна част от моята същност), той ще й обърне внимание, не заради друго, а заради мен. Така аз изпълнявам ролята на обложка, на първото впечатление от музиката. И съм дълбоко убеден, че, ако съществува сравнителна степен на синкретизма, моето отношение към музиката (в ролята ми на нейна обложка) е по-синкретично отколкото това на тиражираните обложки към същата музика.
И все пак, какво представляват обложките на рок музиката? По-скоро съм склонен да ги наричам добавъчен визуален проект към звуконосителя, който има собствен смислов пълнеж, но не илюстрира достатъчно добре съдържанието на звуконосителя. Може да се каже, че изображението на обложката влиза в конфликт с музиката, която от своя страна възприемам в съзнанието си под формата на образи или на менящите се картини.*

* идеята ми бе подадена от проф. Мирослав Дачев, който е открил, че на обложката на албума Images and Words на Dream Theater авторите означават музиката като images, а тестовете като words.

Усещане за някакво сериозно несъответствие между чудовището на Мейдън и това, което си мислех и чувствах, слушайки първия албум на тази група, ме подвеждаше към едно двойствено отношение към бандата. От една страна музиката ме отвеждаше при мен (= щастие), но от друга – обложката и това чудесо върху нея нагло ми заявяваха какво да си мисля за тази музика и ме отвеждаха на чуждо и неразбираемо място (= разочарование). На тези години не можех да знам, че в “Раждането на трагедията от духа на музиката” от Ницше след време ще открия подходящо обяснение на корените на своето неодобрение към обложките на рокмузиката във войната между дионисиевото и аполоновото начало. Проблемът е в това, че трудно можем да илюстрираме музика чрез образ. Можем да предложим тънка провокация с очакването да предизвикаме още една възможна интерпретация на музиката чрез образа. Както впрочем видео клипът илюстрира песента по едностранчив, но често интересен начин. Мислейки в тази посока за видеоклипа, стигам до предположението, че той е обложка – първоначално впечатление, на една песен и наистина за песента той е това, което е обложката за един музикален албум. Единственият начин да съжителстват музиката и образът е да нямат претенция, че едното обяснява или характеризира другото.
Често се случва да харесам един музикален проект, а съпътстващия визуален – да не харесам. Така се случи например със саундтрака на филма Изгубена магистрала на Дейвид Линч. И все пак стопроцентовия рок, който сега слушам често, чух докато гледах филма и така филмът за мен е обложката на този саундтрак.
Предположението, че обложките на музиката и самата музика са демонстрация на синкретизъм, се проваля. Опитът да се придаде определен смисъл на музиката чрез образа от обложката е несполучлив, защото смисълът на музиката надхвърля внушението на едно единствено изображение, заради своята неопределеност и изменчивост.

- …, какво друго мога да кажа? – завърши мисълта си на глас Пепи. Скъпоценните слънчеви лъчи на есенен следобед го правеха по-щастлив и малко по-тъжен. Липсата на миризми на цветя и дървета се запълваше от дима, изпускан от комините на къщи, отоплявани с дърва и въглища. Пепи поемаше в пълни дробове въздуха и се изумяваше от способността си да се радва.

Нямаш право да спреш радостта. Не можеш и да не забележиш тъгата. Няма нищо по-нормално от това знаеш, че двете вървят заедно.

Зарови крак в нападалите жълти листа по улицата. Наблизо видя възрастна жена и млад мъж, седнали на сенчеста усойна пейка. Бяха облечени със стари дрехи и дебели вълнени шапки. “Дрипи” – си каза Пепи и, отминавайки, се замисли защо бяха избрали за почивка най-неподходящото според него място. Наоколо имаше толкова облени в слънце пейки, върху които празните от изражение лица на онези двамата щяха да се озарят. Но не това бяха избрали те за себе си.

Пепи поиска да занесе слънцето върху тях. Не можеше. Пожела да отиде при тях, да им кресне “Какво правите!?” и да ги издърпа насила за дрипите на по-хубаво място. Не го направи. Спяха наяве…

Наближаваше следващата пряка. След нея по улицата, по която вървеше, се простираше висока сграда, която по негова преценка хвърляше сянка в продължение на петдесет метра. Усмихна се и зави надясно в слънчевата пряка. Мина покрай голяма будка за вестници. Наредени по най-безразборен начин всякакви периодични издания поздравяваха минувачите. Вестници с атомни гъби на първа страница; списания с апетитно изглеждащи зеленчуци; глуповати физиономии на пренапрегнати културисти (“Какво ще правиш, ако имаш разстройство, бате, а?”, подхвърли мислено Пепи); мобилни телефони, заснети на кофти фон; идеалната къща за всеки; вездесъщите перфектно епилирани красавици, усмихващи се съблазнително на големия лъскав обектив. За миг, вървейки, Пепи застана точно пред тях и за миг беше господаря на модерния свят – големия лъскав обектив. С красиви зъби и странна гримаса осемнайсет годишна хубавица (“Не може да е по-голяма”) му се усмихна съвсем не невинно.

Тъкмо повдигаше мислено ръка, за да я поздрави, и пред очите му се появи апатичното възрастно лице на шейсет и пет годишната вестникарка (“Не може да не е на толкова”), странно подадено от гишето. Изглеждаше поставено в желязна рамка. “О, милата, но това ли си ти?” Преди миг беше на път да поздрави младата грешница, предлагаща не друго, а любов… И докато съумее да го направи, я виждаше възрастна и отегчена от многотията на живота.

Знаеше ли онова младо и красиво, но най-вече младо момиче, какво предстои на неговата красота, но най-вече на неговата младост?

Пепи се спря и направи крачка назад – на момичето от снимката изобщо не му пукаше. “И по-добре.” Почувства безмерна тъга за остарялото момиче и забърза към тролейбусната спирка.

Слънцето си светеше ласкаво и никой от няколкото мъже и жени, чакащи двойката, не се съмняваше, че това е повод за радост.

Тролеят спря и с отварянето на вратите отчаян вик: “Господи!” го принуди да се втурне към малко момиче, което с ужас гледаше как металната врата на тролея е затиснала крачето му на път за слизане. За един невъзможно дълъг миг всичко и всички застинаха и не можеха да направят нищо…

Реални бяха само слънцето и писъкът на детето: “ГОСПОДИ!”. Пепи се раздра вътрешно от своя собствен нечовешки крясък: “Господи!” и, докато всичко около него се спотайваше в студено очакване, вече знаеше. Провря се енергично между хората пред него, отмести решително металната врата на тролея и освободи крачето на малкото момиче.

Вихърът премина за по-малко от десет секунди. Пепи притискаше силно детето в обятията си и с мощни движения го изведе от суматохата. Хвърли мигновен всевиждащ поглед и знаеше, че кракът е здрав. Сложи момичето на слънчевата пейка на спирката и, без да му даде възможност да запомни лицето му, се затича към най-отдалечената врата на тролея.

В момента, в който вратата на тролея беше затворена зад гърба му, той беше забравил.

Осезавайки самотата си, притискан отвсякъде от хората в тролея, си проправи път и слезе на първата спирка. Усещаше с душата си скъпоценните слънчеви лъчи на есенния следобед. Малко по-щастлив и малко по-тъжен каза на глас: “Липсваш ми, искам те до мен – какво друго мога да кажа?”.

Пое с пълни дробове миризмата на изгоряло дърво и зарови крак в нападалите жълти листа по улицата.

“Ти си музика“, бе единственото, което ми хрумна да кажа на жена с глупаво замечтан поглед един летен предиобед, защото тя очакваше да чуе НЕЩО.

И както често – много често, ако не и всеки път – случайно изпуснатата фраза се оказа като връхче на гнойна пъпка, от която можеш да извадиш много повече от това, което очакваш. Много хора (нали?) всъщност са професионални ловци на гнойни пъпки и черни точки. Затова ние имаме и съвсем определена класификация на този вид дивеч – страхотна, находка, обикновена, ялова… Е, това се оказа „страхотна“.

Ако в първия момент след като изтърсих това „ти си музика“, се почувствах освен успокоен заради това, че измислих нещо, и глупав заради липсата на каквато и да било логика и връзка на израза със ситуацията, а още по-малко с човека, то наслаждавайки се все пак на своята мигновена изобретателност , се хванах за смисъла на думите като политнал пътник за дръжка във внезапно спрял тролей, и започна да ми просветва – бях готов да кажа това на всеки срещнат: на себе си дори.

“Ти си музика“, повторих в тихата стая и се насладих на трептението на самотните звуци. Страхувам се, че не би успял да опиша с думи начина, по който възприех музиката, която всъщност винаги е съпровождала изговарянето на една или на плеяда от фрази. Както трудно ще опиша мириса на черния пипер, но понеже той е добре познат, мога да се опирам на това предварително знание и да постигна добър ефект при описанието на аромата на солена палачинка, обилно посипана с чер пипер. Сигурен съм , че го постигнах.

След това взимам онзи ударен инструмент ксилофон, добавям чинели и фус и запазвам пълна тишина (от любов към музиката оцених тишината по достойнство – обикнах тишината: онзи задължителен фон, който позволява да чуеш музиката, чиста и самотна). Радикална тишина, към която се стремя, опитвайки се да уплътня пространството около себе си, приемайки например алкохол, за да мога да чуя себе си. Постоянно се стремя да заглушавам страничните пречещи ми шумове, които са моят фон, вместо тишината, този прекрасен фон. А всъщност колко е лесно да остана сам в стаята и да не пускам нито радио, нито телевизор. Ето я тишината, отмервана от отчетливото тракане на механичен стенен часовник.

„Ти си музика“ прозвуча в тишината като звука на много плочки от ксилофон, ударени не силно наведнъж. Като че ли се бях пренапрегнал, концентрирал повече от обикновено, и чух мигновено смисъла на собствените си думи в концентрираната тишина, в която си наложих да потъна, под формата на отглас от звука на ксилофон.

Аз, заклетият меломан, който, ако не слуша музика, избира песен от фонотеката в мозъка си, и я пуска да се върти безкрайно, вървях към дома си и знаех, че съм отредил една стая за тишина. От този момент стаята принадлежеше на тишината и по този начин на музиката. Оттогава там не звучи нищо друго, освен музика – респективно тишина.

Музиката и тишината са като бялото и черното – крайни състояния, които служат за регистрирането на другото. Те са едновременно и фон, и главна фигура. Слушайки музиката, чувайки музиката, си давам сметка за стойността на тишината. Тишината концентрация. Слушайки музиката, ясно чувам тишината. Тишината, в която всичко е чисто, самотно и истинско.

Сега в моята стая за тишина слушам музика сам. Каня хора, по-точно каня един човек и слушам музика. Тишината е тази, която ми дава възможност да чуя това, което наричам музика, произлизаща от човека. И, давам си сметка, че, бидейки меломан, трудно определям коя музика ми е по-угодна: плодът на звукозаписната индустрия или музиката, която чувам като резултат от присъствието на човек в стаята за тишина.

Съвкупност от всичко, което и както функционира в човека, представлява музика, която спокойно мога да класифицирам по подобен начин на стиловете, които най-просто и условно делят познатата ни музика по принципа на очевидното сходство. Е, няма така осакатяващо разнообразието да постъпя по сходен начин. И т.к. вече споменах, че при описание на нещо непознато, което не е подвластно на обяснение с думи, успешно мога да използвам аналогия с познати неща, ще ми се наложи да се позовавам на познати музикални образци.

Съвкупност от звуци, свързани помежду си съвсем не по познатия ни начин и следващи логика по-скоро в услуга на (действащи по-скоро на) емоционалните, отколкото на естетическите ми възприятия, представлява музиката, която произвежда един човек, намиращ се в моята стая за тишина. Звуци, които по някакъв засега необясним за мен начин отговарят на емоционалното състояние на човека, на неговите намерения, здраве, усещания – музика, отговаряща на моментния му статус. Тя е поразяващо хармонична и съвършена.

Историята започна от линогравюра с гарвани, отпечатък от която стана мое притежание дълго след като бях пожелал да притежавам стойностна картина. Имаше дни, в които наблюдавах стените в апартамента си и преценявах как ли би стояла тук или там една или друга картина. Никога не съм можел да определя какво означава хубава картина – хубав пейзаж, хубава жена или друго нещо хубаво: кое от всичките?

Още в момента, в който очите ми попаднаха върху листа с посвещение специално за жена ми и за мен, между мен и картината се получи контакт. Не можех да отдръпна вниманието си от това, което се случваше вътре, и лек страх ме прегърна през рамо, усетил собствената си свобода, заради вдъхновението, лъхащо от картината.

Час по-скоро трябва да сложа този отпечатък от линогравюра в рамка, си помислих колкото уважително, толкова и тревожно.

Закачих листа на стъклото на вратата на стария ми гардероб и притихнах в един дъждовен следобед, седнал на старото кресло на известно разстояние от картината с чаша чай до мен.

Във всяка гора има едно студено, мрачно и влажно място. Така е през цялата година. Там няма сладкопойни птици – те избират онези райони от гората, които, покрити със слънце, изглеждат колоритно. В гарвановото място обаче няма колорит – там винаги е мрачно и влажно, защото клоните на дърветата са разположени много близко един до друг, а върху тях винаги има накацали страшно много гарвани. Във всяка гора гарваните намират това място и то става тяхно. За разлика от всички други (красиви) птички, които кацат където им падне. И по-добре, че е така, ако питате мен, защото иначе никога не бих влязъл в гора. И по-добре, че гарваните се ограничават в някакво място и го накацват на рояци. Те имат нужда от рамка, граници за своето място, защото в противен случай така ще се смесят с всичко красиво, весело и жизнерадостно, че никой няма да ги забележи.

Отпивам от чая и виждам тъжни гарвани, накацали нагъсто по клоните на дървета в гората във времето на деня, очакващо свечеряване. На преден план – едно дърво, до което е намерила смъртта си стара птица – застинала с грозно разперени крила и отметната нанякъде глава. Ако тръгнеш по пътеката и се загледаш в дъното, е много вероятно да се спънеш в нея. Наоколо пада мрак и влажни клони се спускат ниско.

Гарваните нервно програкват, тракат с човки и чакат да падне нощта. Тогава тяхното черно е част от черното на нощта и те са като капки във вода. Нощта са те и те са нощта. Но сега те са само спомен за нея и са застанали с гръб към мен. Общуват помежду си и кроят планове.

Пейзажът ме предизвиква да мисля за него като за парче, което художникът е изрязал с макетно ножче от един много по-голям пейзаж. Взел е макетното ножче, застанал е смел пред гората, накацана от гарвани, набелязал е контури, минал е върху тях с ножа, после с върха му е повдигнал изрязаното парче откъм горния ляв ъгъл и непоколебимо го е отделил от реалността – своята реалност.

После е измайсторил от него своята картина.

Но не това, което виждам, изобразено върху листа, ме кара да усещам дружелюбната ръка на Лек страх върху рамото си. Не това, а всичко, което не виждам.

Защото се чувствам свободен да го създам със седнало невръстно момиче в коленете ми с името Лек страх и нямам сили да го унищожа. Алчността ми за емоции сграбчва енергично пейзажа и стене удовлетворена. Алчен за емоции трудно дочаквам момента, в който оставам насаме с картината, впервам невиждащ поглед в дъното на пътеката и се удавям в емоции. Това е бездънна дупка, която никой никога не запълва.

Черно-бялото момиче с името Лек страх седи на коленете ми, а аз му разказвам за картината. Тя слуша потока от мои думи, стиска ръката ми и аз продължавам да лея думи. Някъде в сляпото петно на съзнанието ми се вее едно знаменце, за съществуването на което знам, и което ми напомня, че трябва да сложа листа в рамка. Проста рамка, която да му даде граници и да прокуди моята невръстна приятелка.

Едно момче минава напряко през гората – няма време да стъпва по обикновения път, а може би няма сили или дисциплина – и търси другия край на пътеката. Скрило лицето си в дълбока качулка, се заслушва плахо в граканията, идващи от клоните. Клоните – пренаселени с гарвани, се огъват като клони на ябълка есенно време в плодоносна година. Казвам му: бързай, момче. То извръща глава назад и в очите му виждам страх, страх от тъмното, страх от гарваните…

Какво ще стане с него? Това зависи от мен, от алчността ми за емоции. Приятни или неприятни – няма абсолютно никакво значение.

Горкото – то загина по много различни начини. В това време на деня, с тези гарвани, от отсъстващата част на картината изскача загубил се тийнейджър, който изчезва в гората, накълван от хиляди гарвани или с прерязан гръклян от скитащи разбойници, или се обесва с тънко въже, завързано за мокър клон. Този тийнейджър съм аз.

Лек страх седи на коленете ми вече малко отегчена и клати черно-белите си крачета обути с бели три/четвърти чорапки. По детски иска да се радва и играта й да не свършва никога. Нацупва се от внезапно секналата ми фантазия и навежда глава. Очите й стават мътни – сърдита е. Лек страх иска моите потоци от думи, които я изумяват и правят щастлива.

Гарваните потропват с криле и човки и пристъпват около местата си. Така, като че ли клоните на дърветата мърдат в черно и издават зловещи звуци. Лек страх се кикоти. Едър гарван прелита близо до главата ми и развява бретона ми. Потрепвам и се питам защо ли ми трябваше да се хващам. Крача несигурно по тъмната земя и не знам дали от време на време не стъпвам върху труповете на умрели гарвани или просто върху изскочили от пръстта корени на дървета. И двата варианта ме отвращават и героят в мен пожелава да излее агресията си върху гадините. Започвам да ги разхвърлям с ритници: един, втори труп на гарван получават удари от босите ми крака и изчезват от пътеката пред мен. В следващия момент изритвам силно корен на дърво и счупвам всичките пръсти на крака си. Не смея да погледна надолу към сочещите в различни посоки пръсти. Лек страх е на гърба ми и е впила ръчичките си около врата ми. Тя е щастлива. По някакъв начин аз – също. Продължавам напред, куцайки тежко. Дори не знам къде отивам. От черния фон зад дърветата, отпечатани от линогравюрата, се отделя пълзящ наранен в лицето скитник. Жал ми е, но мисля, че няма да спра край него. Бързам да изкуцукам до изхода – това не е моята реалност, аз не заслужавам това. Нямам нищо общо с всичко тук.

Нямам нищо общо и на първо място освобождавам врата си от ръчичките на черно-бялото момиче Лек страх, оставям я на земята, покрита с борови иглички. Тя изчезва в черния фон на картината и аз се навеждам над ранения скитник.

Подавам му ръка и му помагам да седне и да подпре гръб на едно дърво. Сядам до него и докосвам раните му. Плача и го прегръщам силно, притискам го. Нямам какво да му дам, затова му давам себе си, присъствието си. Осъзнавам, че не бързам за никъде, защото такова нещо като изход не съществува.

Размърдвам се в креслото и оглеждам часовника си – минали са повече от два часа откакто съм седнал пред отпечатъка от линогравюра. Чашата чай до мен отдавна е изстинала недопита. Прибирам отпечатъка, твърдо решен на следващия ден да го сложа в рамка. За мен е сигурно, че мога да го понеса единствено в рамка на стена. Стена, на която й отива точно такава картина. Картина, която допълва и завършва смислово и визуално голата стена. Както откъснати от градината цветя допълват семпла ваза. Както нескопосно обяснение дава край на размишленията по определен проблем. Проблем, който не ни е давал мира.

* * *

Сутрин е. Слънчево е. Намирам се в дърводелска работилница минути преди да сложа отпечатъка от линогравюра с гарвани в рамка. Наблюдавам самодоволно пренаселените с птици клони на дърветата в гората миг преди птиците да отлетят вкупом и да пуснат слънцето в картината.

Стая в черно-бели тонове. Двойно легло и светлината на безцветен ден ден върху него.

Стоян се измъкна изпод завивката и потръпна разочарован от слънцето. Криеше се нейде навън: отвъд облаците. Леко прегърбен, небръснат, той хвърли поглед към спящата жена, спомни си за всичко от изминалата нощ и забрави да си вземе душ. Краката му миришеха на вчерашни чорапи, а вкусът в устата му бе поредното разочарование в живота. Повдигна от земята новите си слипове — цената на два оргазма, които достави на спящата сега жена. Така излизаше.

Тя го усети в съня си, размърда се и се обърна на една страна, при това отмести завивката от себе си и сивата дневна светлина се появи върху възрастната гърда на възрастнатана жена, така помисли Стоян. Бе обул наполовина слиповете си, когато спря и вглъбено заоглежда формите на тази гърда. Тя беше отпусната върху тялото и изглеждаше твърде далеч от неговия идеал за гърда, дори твърде далеч от формата, която му беше достъпна обикновено. Дали няма да изглежда добре, ако й се инплантира силикон, помисли с надежда той, сигурен съм, че има пари да си го позволи. Защото сега бе сигурен, че иска да се протегне и да смуче тази гърда. Егото му щеше да се чувства по-добре, ако тя беше силиконена.

Какво пък — и така може — наведе се мислено и залепи устни за меката отпусната гърда, тя мислено се стегна, а зърното й беше твърдо. Той сучеше — соковете на по-добрия си бъдещ живот.

Безчувствените постъпателни движения, с които удостои сексуалните апетити на тази жена (тя беше от випуска на леля му, която беше с две години по-малка от сестра си — майката на Стоян) имаха за основание това, което правеше в момента. Мъглива визия на един друг живот, живот, достоен за него, живот, в който е смел и дързък и мислите му струват нещо и има пари, заради които е ексцентрик, а не невидим убитак.

Отдръпна мислите си от гърдата на спящата жена, с която миналата нощ прави секс съвсем не без желание. Тя беше доста по-възрастна от него, тялото й го смущаваше с възрастта си, то бе така различно — демоде, мислеше Стоян.

Той се надяваше на дискретност от нейна страна и беше готов на такава без уговорки.

Моето момче, така, моето момче — колко възбуждащо и успокояващо звучи изречено от порочните уста, мислеше Стоян. Театърът обслужва възрастните хора. Те имат необходимост да правят секс, изпълнен с театрални роли.

Боряна, тя се казва Боряна. Жената му спомена името си, докато го черпеше водка в заведение с бивша слава на място за отворковци. Поведението й бързо се менеше в търсене на правилния подход за младо заблудено жребче: от време на време се хилеше като ученичка — срамежлива и готова на всичко през тази нощ, а от време на време лицето й застиваше и единствено естеството на нещата, които казваше, го спасяваше от подличкия страх, заставящ го да мисли за нея като за властна възпитателка и да си гълта езика и да набляга на водката.

Тя прецени, че на ученичка пред този човек няма да играе или ще го изпусне.

Второто й превъплъщение му влияеше далеч по-приемливо. Безизразен, почти строг поглед над сластно оформяща звуците начервена с вишнево блестящо червило уста стрелкаше тялото му в ключови позиции — бедра, гениталии, гърди, ръце, устни и после в обратен ред. Нямаше как да не се изкиска, когато уж поправи гънка на сутиена си — губеше контрол от възбуда.

По пътя към дома й се спряха пред витрина с бельо. Тя настоя да му купи от магазина (но нямаше никаква нужда от настояване, защото никой не се съпротивляваше) скъпи латексови слипове — в черно. Стоян имаше нужда да сподели своите виждания за нещата от живота с някого и дори събра смелост да започне. Но тя му прошепна задъхана нещо, крайната фраза на което беше: … го искам в този слип, заради което малкият жребец се почувства неотразим, малкият философски брътвеж, който бе подготвил, се разтвори във възбуждащото повишаване на усещането за собствената ценност, а той беше на път да тръсне: точно ти ми трябваш, лелче. Вечерта бе прекрасна, цветна.

Аз съм Боряна, синът ми държи две сергии на Илиянци и учи международни икономически отношения в УНСС, разведена съм, живея в четиристаен апартамент, нямам излишни срупули — алкохол, мазила и афродизиаци имам предостатъчно.

Малкото, което му трябваше на Стоян, научи, каквото й трябваше на нея, виждаше с очите си: млад чекиджия, обсебен от безценния си пенис. Прекрасно механично човече, чиято пружинка тя навиваше с погледи, неволни докосвания и подхвърлени думи — да го видя, да му дам една целувка…, използвани в друг контекст, но с многозначителна пауза след тях. Навиваше пружинката задъхана и в името на момента, в който ще отпусне ключето и човечето ще се освободи от насъбралото се напрежение. Ех, младост.

Carpe diem, си повтаряше Стоян, carpe diem. Сега да поспорим с другите какво означава това. Живея заради насладата, каквото и да означава. Едва ли щеше да вземе изпит по латински в университета с познанията си, но много му се занимаваше с изпити, студентски живот, изобщо: с висше образование. Латински знаеше толкова, колкото незнаещите латински негови авторитети бяха споменавали пред него, придружавайки го с дискутируем превод. Но кой знаеше латински? Кой изобщо разбираше какво означават магическите думи? Стоян се интересуваше, а другите — не. Стоян искаше да знае отговорите на много въпроси, искаше да знае и отговорите на върпоси, които не знаеше. Как да преживеем без висше образование? Клиторен или вагинален оргазъм? Кое е по-добре — да си умен или да работиш какво да е? Пиене или марихуана? Вижда ли някой какво става тук — ей, ти там, виждаш ли ме, казват, че знаеш всичко? Какво значи да си умен?

Всеки ден Стоян чакаше да стане друг. Имаше големи надежди за себе си, виждаше се да притежава различни неща — хубави и скъпи. Този момент щеше да дойде някак незабелязан, почти без негово участие — така, както побеляваме: довчера сме били прошарени, но по-скоро тъмнокоси, а днес незабелязано сме станали по-скоро беловласи… Ето така — някой ще го покани на кафе и той вече няма да е същият. Някой важен човек ще му обърне внимание и той ще стане друг — значим. Ще има GSM, пари, ще пие скъп алкохол, ще има скъпа кола.

Така щеше да е, ако имаше висше образование. Висшистите имат пари, мислеше Стоян, те са щастливи, защото са признати, защото някой име казал: ти имаш акъл — ето ти диплом за висше образование. Сигурен съм, така е.

Жената спеше враждебно спокойно, тялото й носеше тежестта на уморените си части (от което повече страдаше далечното младо момиче в нея, отколкото това, което представляваше тя в момента). Стоян плахо надигна новите латексови черни слипове от коленете си нагоре и зачака да усети рязката промяна у себе си. Ако я събудя, тя ще ми каже, че вече не съм онзи, а съм друг. Друг, ехеееей! Но тя спеше ли спеше. Съществото й се чувстваше цинично енергично и ако беше будна и се намираше в карета с четири коня отпред и размахваше камшик, разрошена щеше да викне просташки думи рязко на конете, да ги подгони с камшика и да изчезне в мъглата. Но тя спеше.

Мислите на Стоян го стрелкаха, докато той копнееше. Чакаше я да се събуди тихо и опитваше да съчини едно изречение, което да й каже, когато отвори очи. Или поне да й остави бележка.

Между аз и ти нещо ще стана изгодно е за двамата

Толкова можеше. Молеше се да го облее леген с вода. Някой да го събуди и да се сложи точка.

После остави това, навлече си бързо дрехите и, озовал се навън, забрави. Огледа се в стъклото на автомобил и поправи бретона си.

Първопроходците често са искрени и наивни, защото се намират в една непозната среда, която имат желание и намерение да изследват. Те не могат да използват познатия им инструментариум при изследване на новото нещо, към което са се насочили. И то е ново за тях, точно защото при него не е валиден рутинният инструментариум. Затова те проправят пътеки, по които след тях да минават други, задават посоки (понякога недобра услуга) и дават концептуална рамка на нещо, върху което да се работи по-нататък – произвеждат нов инструментариум. Те са готови на всичко и са честни и непредубедени, те залагат себе си и затова са честни, за да могат да получат достъп до това, от което се интересуват. (Очакват да стане така, но не е задължително очакванията им да бъдат удовлетворени , защото много неща изглеждат като отговор, но не са, а е необходимо да имаме търпение, упоритост, страст и проницателност, за да изчакаме, открием и познаем отговора – взимане, адекватно на нашето предлагане.) Те са готови да кажат и майчиното си мляко и го правят, за да бъдат допуснати до новото знание. Както ако се намират във властта на някой могъщ и непреодолим враг, който ги измъчва, са готови на всичко – честност до дупка, за да се прекрати мъчението. Поради всичко това будят симпатия у публиката и отвращение у следващите ги по този път, следовниците.

Следовниците, тези, които тръгват в музиката по пътя на първопроходците, показват отношение на превъзходство и презрение към първопроходците заради тяхната искреност, наивност, страст и непохватност. Дори самите първопроходци след време се държат към това, което са били, с чувство на пренебрежение. Те се развиват, след време са далеч от първопроходството и вече не откриват нови неща – не са първопроходци. То е като усещането от раждането на първото ти дете – всеки следващ път усещането е познато, донякъде рутинно. В творчеството им рядко има два момента на първопроходство. Вероятно изобщо няма повече от един. Те имат спомен за момента, в който са направили пробив – отношението им към нещата е придобило форма, те са създали съответния музикален стил. Но те имат единствено спомени за това, което са изпитали, бидейки първопроходци.

А когато говорим за стила Progressive rock, говорим за стил, който се развива – стил на първопроходците. В наименованието му е заложено (макар и неумишлено и, предполагам, без дългосрочен замисъл) развитието – противопоставено на строгите традиции – канонични традиции, традиции закони.

Прогресив рокът не може да бъде назован и посочен, защото той не е нещо статично. Той е промяна, той е революция, движение. Мога, обаче, да говоря за групи, някои албуми на които да посоча като прогресив. И те са прогресив доколкото развиват статуквото – моментното състояние. Това е процес на преминаване от едно невъзможно състояние в друго възможно състояние. Затова говоря за прогресив албум в контекста на времето на създаването му, а не изобщо прогресив. Защото в сравнение със следващи албуми той не е прогресив – не променя тяхното статукво, а напротив. Не го развива постъпателно, а напротив: връща го назад. Затова мога да говоря за групи, правещи рок (свирещи, творящи в границите на рок-музиката), които в някои моменти правят прогресив песни или прогресив албуми. Тук отбелязвам, че възприемането на понятието progressive от англонеразбиращи съдържа опасността от създаване на неправилна представа за това понятие. Оттук идва и опасността от тълкуване на неговия смисъл в погрешен контекст. По същия начин седи и въпросът с отношението на англонеразбиращата публика към английските текстове на песни. Те най-често се възприемат не като смислово съдържание, а като звучене. Тяхното първоначално предназначение (това, което е искал да каже авторът) у англонеразбиращата публика среща неразбиране, претърпява корабокрушение. Тук очевидно не иде реч за причини, поради които да се откажем от англоезичните песни, а за реалните пречки към цялостното разбиране на западната култура. Пледирам английския език да се изучава наравно с българския, щом като не по-малко от 50% от всекидневната ни култура е вносна.

Доколкото англоговорящите създатели на понятието progressive rock са отбелязали тенденция на промяна в правенето на рок-музиката от някои групи, те би трябвало да очакват понятието да остане постоянно валидно за определен албум. Както понятието “движение” е присъщо на нещо, което се движи, докато се движи и повече не. Значи, ако една група, създавайки един албум, е направила преход от едно състояние в музиката в друго състояние в музиката: създала е прогресив албум, то в случай, че тя създаде следващ албум в същия стил, той вече не е прогресив, защото не осъществява преход, не развива нищо, а тъпче на едно място, което не е докрай отрицателно явление, още повече, че преимуществено нещата, които се създават, са тъпчене на едно място. Развитието идва, когато тъпченето на едно място е непоносимо в нито един следващ момент, за да освободи място за ново тъпкане на едно място. Излиза, че развитието не става постоянно, а на тласъците. На порции, квантово.

Колкото до опитите за определяне на стил с името прогресив рок, те се изразяват в констатиране на бягство от припевно-куплетната музикална структура; постъпателно развиване на музикални теми, усложненост в музицирането, многожанровост, некомерсиалност.

Група като Jethro Tull, например, със своята недовършена история е удобен пример за прогресив моменти в индивидуалното съществуване. Започнала изявите си през 1968 г. като блус група още в третия си албум – през 1970 г. дава да се разбере, че в рок-музиката ще се случи нещо особено. Един крясък във флейтата на Ян Андерсън в началото на първата песен от албума “Benefit” – “With You There To Help Me”, запазва мястото на чудаците в историята на рок-музиката (вярвам, че тя ще бъде разглеждана на едно и също ниво с класическата). Jethro Tull, които за удобство са наричани прогресив рок банда от хора с необходимост да разграфяват света и да поставят нещата по чекмеджетата си, във висока степен определят разбирането ми за рок прогресив рок. Те правят няколко прогресив албума, в които се надскачат – прогресират се, и след това си тъпчат на едно място. За разлика от други групи,които правят по един прогресив албум и тъпчат пет или десет след това на същото място (ще нарека това: развитие в себе си, но не и прогресив рок).

Прогресивът, който в името си носи смисъла на постъпателното развитие, всъщност представлява връщане на рок-групите към класическите образци, променяйки изразните средства (инструментите). Ако в случая на Emerson, Lake & Palmer с албума “Pictures At An Exhibition” имаме мотива от класическото произведение на Мусоргски развит до неузнаваемост от първите с право наречени прогресив музиканти, то по-късно групите се ограничават в използване на музикалната структура на класическите произведения. Те прогресират класическата музика с изразните средства на рока, но и прогресират рока със структурата на класическата музика. Това е само в някои случаи, когато се забелязва тенденция към постъпателно развиване на музикални теми и удължаване на времетраенето на отделни песни. Прекрасен пример за това са албумите “Thick As A Brick” и “A Passion Play” на Jethro Tull, които са създадени от по две песни с дължина от около 23 минути всяка една от тях. Те са създадени преди създаването на компактдиска и са мислени като музика за касети със страна А и страна Б. Не бих се наел да кажа какъв вид биха имали те, ако по онова време имаше компактдиксове.

Тази музика би могла успешно да бъде изсвирена с класически инструменти от класически оркестър и да звучи прилично.

Разглеждайки група като Marillion и преценявайки я от гледната точка, която поставих по отношение на прогресив изявите на рок-групите, мога да отбележа твърде индивидуалния дебют на тази група с албума “Script For A Jesters Tear”. Това е прогресив. Това развива статуквото, битуващо по онова време в рок-музиката. Впрочем всяка силно индивидуална група при своя дебют прогресира съществуващото положение – и това е прогресив. Но дали Marillion успява да прогресира спрямо себе си, е въпрос, на който отговарям отрицателно, при цялото ми уважение към тях.
Друга група, която не успява да прогресира заявката от своя дебют, е Dream Theater. Съставена от брилянтни музиканти, тази група изумява с перфектно изсвирените си композиции, които не могат дори да се доближат по страст и единството на партиите на отделните инструменти до също така перфектно изсвирените през седемдесетте години композиции на първопроходците Yes, например. И това не е достатъчно – те проявяват своя цинизъм и презрение към първопроходците, опитвайки се не безуспешно да се развият вътре в себе си: усложнявайки семантично своите творби, използвайки в текстовете си отправки към класически текстове от древността, изсвирвайки виртуозно до невъзможност партиите на отделните инструменти. Актове, достойни за преклонение – пред всеки един по отделно, но не и заедно. Проблемът е, че слушането на тази музика сама по себе си не провокира към по-нататъшно задълбочаване в нея. Защото човек се чувства задушен, потиснат от двуизмерния агресивен стремеж към съвършенство, който не оставя на слушателя възможност да довърши. А всъщност човек има нужда да усети несъвършенството и да продължи напред.

На Милен Ганев

Студеният вятър на мартенската събота се шмугна между врата и вдигнатата яка на лилаво-кафявото яке в стил 80-те години на 20 век, което Добри купи в началото на зимния сезон с ясното съзнание, че 80-те години на 20 век бяха най-щастливият период от живота му. Сгуши глава още по-дълбоко в яката на якето си и се замисли за крайната безсмисленост на начинанието да дебне за мръсотия по гащите на политика Кашавелов, който наскоро бе купил просторен апартамент в центъра на столицата по начин, който предизвикваше у главния редактор на най-влиятелния български вестник на първо място възхищение, защото бе открил нов начин да се облагодетелства в мътните води на новостроящия се демократичен живот в страната, но най-вече завист защото се намираше винаги на по-удобно за сладък живот място. Журналистическата гилдия гледаше на новите политици като на бедни хора с късмет, които в момента на усмивката на съдбата получаваха безпардонно влечение да се домогнат до неизмеримо обогатяване на личния си живот, но най-дразнещото за главния редактор бе, че, осъзнавайки срочността на живота си, новите политици не спираха в обогатяването си, а трупаха още; да се чудиш откъде толкова много пари в страна, за която се казва, че е обирана и изнасяна неколкократно от своите управници.

Мизерните възнаграждения, които получаваше Добри за материалите си в този вестник, неминуемо бе длъжен да навакса с голямо количество дописки, най-често съпроводени със заплаха за физическото му здраве, заради своята остра проблематичност. В редакцията сутрешно време на планьорка беше нервно и тягостно – решаваше се по какъв въпрос да бъде осветлен утре средният човек в страната. Репортерите с търпеливостта на впрегатни добичета чакаха редакторите да изприказват нервно всички известни събития, които щяха да се случват в страната през деня, а началникът на отдела издаваше откъслечни и противоречащи си заповеди, които увеличаваха объркването в хорското сборище и принуждаваха журналистите да се щурат в различни посоки с листове в ръцете си и да демонстрират дълбока съпричастност към събуждащия се от дълбок сън труд. Накрая безредното говорене придобиваше форма и смисъл, задачите магически точно намираха своите изпълнители и репортерите излизаха от редакцията, разпръсквайки се като хиляди мравки от мравуняк в търсене на пулса на живота.
Добри знаеше, че вестникът има амбицията да бъде вестник на всички българи – голяма грешка, впрочем, която придаваше на духа му аромат на битпазар, железопътна гара и градска тоалетна.

Само седмица по-рано, Добри, който имаше подплатената с висше образование по социално дело, журналистически хъс и няколкогодишен опит в самотното правене на единствения за десетина планински селища вестник амбиция да изкарва прехраната на семейството си в уважаван национален всекидневник с около 1000 души, които списваха за него в столицата и навсякъде в страната, се върна в редакцията, след като избяга от мътния злонамерен поглед на едър охранител, а след това и от зъбите на рунтавото му и страховито куче пазач на строеж на огромна площ в покрайнините на София, за който имаше задача да разбере всичко, което има да се разбира: кой дава парите, кой издава разрешението за строеж, чия е земята, има ли спорове за собствеността върху парцела и какъвто и да било проблем. Жената, която видя да излиза от фургона, в края или началото на строежа, се представи като съпругата на техническия ръководител, изпиващ четвърта бира в 12 часа на обяд, назова името на фирмата инвеститор, но след като Добри се опита да изясни защо все още няма официално разрешение за строеж, а работници изливат трета плоча, тя мушна глава във фургона, изпускащ вкусната миризма на пържени меса, и каза нервно: “Цецо, я ела да се оправиш, че тука един ми досажда нещо!” Това Добри разбра като покана да напусне мястото и не изчака втора такава, която дойде в лицето на полупияния охранител, тичащ невероятно бързо за телосложението си и изпускащ най-правилни български псувни. Всеки, който бяга, за да спаси живота си, е по-бърз от другия. Затова, когато охранителят се измори да го гони по обраслото със сухи треви неравно поле към София и насъска рунтавото огромно куче без порода по петите му, Добри извика, без да знае дали го чуват: “Това няма да го бъде – няма да ме хванете!” Когато и кучето се измори да го гони, независимо от окуражаващите го викове на стопанина: ”хвани го, ти можеш!”, му остана да повърви още десетина минути през полето до спирката на селския рейс. Усещаше миризмата на пръст и треви в полето, в което попадна случайно, настроението му беше добро, чувстваше се част от всяко малко парче земя, всяка тревичка. Обърна се назад и видя кучето и стопанина да се прибират в далечния фургон и им се ухили от сърце. Спомни си за брадвата на пиян циганин, която мина на сантиметър от главата му година по-рано, та сега с пазач и куче ли нямаше да се оправи. Мургавият тогава му поиска петдесетачка за това, че Добри попита, кога домочадието му ще се изнесе от незаконната си барака в още по-незаконното гето насред столичния център. “Петдесет лева няма да изкарам аз днеска, бе”, отказа Добри, а циганинът вдигна с обезумял поглед ръждива секира и я стовари към главата му. Добри затвори очи и в изтръпналата тишина на очакването на своята смърт разбра, че дрогираният циганин не бе уцелил.
От приключението в гетото излезе страхотен репортажен материал. С хонорара Добри плати една месечна сметка за отдавна изключения си домашен телефон.

Заради думата “мангал” обаче, която използва в репортажа, три неправителствени организации за защита на ромските права заплашиха да заведат дела срещу него и изданието. Шефовете им, чисти българи, се договориха с главния редактор да получат по 500 лв., за да не вдигат шум. Добри не бе уволнен, но следващите три месеца писа без хонорар. Всичко е тролска фъшкия, искам да съм там, горе; погледна към кулата на Копитото и душата му се наля с жажда за джин.

Щастлив и енергичен се прибра в редакцията и подготви материал за незаконен строеж в покрайнините на София, който не се нуждаеше от никакво украсяване или авторско дописване, за да е на чело на страница – само чисти факти, които чакаха да бъдат прочетени.
“Горещи новини”, каза Добри на началника си, когато се появи, пристъпващ от крак на крак, в луксозния му кабинет, за да обяви, че е изпратил материала по електронната поща. Началникът бе разположил едрото си тяло върху началнически офис стол от изкуствена черна кожа, купен с идеята да бъде началнически, именно защото е по-голям, по-скъп, с повече механизми за настройка на удобства от офис столчетата на репортерите в редакцията. Изпускаше димни колелца от тънка пура с бял мундщук, разкопчал най-горното копче на ризата си и разхлабил вратовръзката си в разпускаща следобедна полудрямка в уютната обстановка на почти собствения му и пожизнен кабинет.

“Я, да видим какво си направил”, каза началникът и примижа от влезлия в окото му дим от пурата с бял мундщук, която размаха с жест на отегчена досада. Пусна една ругатня и зачете материала на Добри от монитора на бюрото си. “Браво, моето момче”, каза началникът, докато чакаше да излезе отпечатаният текст. Стана от стола и поправи вратовръзката, след като закопча догоре ризата си. Сложи на лицето си гримаса, която Добри разкодира като “гримаса за пред главния редактор” и на излизане от кабинета обърна глава към него с думите: “Изчакай ме тук”, и излезе с материала.

“Двайсет лева”, помисли със задоволство Добри и го повтори на глас:”Двадесет лева”. Чакаше търпеливо със скръстени зад гърба си ръце, обърнат по посока на големия прозорец на три метра встрани от бюрото на началника. Мартенското слънце достигаше винаги до ръба на бюрото, а и слънцето по всяко време на годината, за да не попада върху монитора и да не нарушава задълбочената концентрация на създаването на вестник. Направи две крачки към прозореца и усети приятния допир на слънцето с кожата на лицето си, когато ръката на началника му се опря тежко на осветеното от слънцето рамо, като предшественик на думите:”Остави този материал – не сме толкова големи, за да се занимаваме с такава фирма.”

Стихът, който Добри повтори с монотонна радост повече от тридесет и четири пъти:
Двайсет лева, двайсет лева,
Още двайсет лева,
изчезна в тъмнината на нищото, но той не го смени с никакъв друг, а само погледна с остатъка на някаква позабравена непримиримост и далечен ек на детски укор в очите към началника, който отвърна на това с краткото: “Дерзай” и украси с него жеста на другата си ръка, с която сочеше изхода на кабинета си.

“Няма да е винаги така”, казваше симпатичната жена на Добри в такива случаи, после сипваше и на себе си от домашната ракия и, след като обръщаше нагоре замечтани очи и отпиваше глътка, добавяше шепнешком: “ебати досадниците”. А той се пляскаше по коляното и се заливаше от смях: “да видиш само с какво изражение на току що посран и измит ми каза, че не сме били толкова големи, че да се занимаваме с тази фирма”, а дъщеря му го врънкаше час по час да повтаря как е избягал от куче без порода. “Ти да видиш”, казваше Добри, “куче, като ей-това”, и посочваше кучето на съседите. “Кис-кис”, казваше дъщеря му и повтаряше като него: “куче като ееей-тва”.

С лилаво-кафявото си яке в мартенското утро Добри се чувстваше така защитен от неудачите, които наричаше с язвителното според него “глупости”, както бе защитен от тях, заради пълната незаинтересованост на ранната младост; майка му стара, кой още ги произвежда тези отживелици, дето никой не ги купува, освен мен. С лилаво-кафяво яке бе облечен и двайсетина години по-рано – във втората половина на осемдесетте, когато си купи първия албум на Джетро Тъл на касетка и се затвори у дома в продължение на цели две седмици, за да го слуша непрекъснато, а когато излезе отново при света, усети, че за него всичко вече е различно. После купи всички албуми на Джетро – на касети, на дискове, на винилови плочи – голямо количество музика, и се затвори в себе си завинаги. Без никакво притеснение ги наричаше “моите Джетро Тъл” и в редки случаи ги споделяше със свои познати, които неминуемо ставаха негови приятели и също се затваряха в себе си завинаги, но вече бяха двама, трима и повече.
Суета, суета, суета, избърбори и застана комично изпъчен на врата на редакцията с ръце на кръста, а там го чакаше зачисленият за журналистическата совалка почти папарак. “Айде, студенте”, рече Добри, ”Кашавелов прави ремонт на “Каравелов”.
“Свободни хора ееййййй”, каза уж на себе си стар разпоредител, който наглеждаше чистачките, общите работници и дали са затворени всички врати в редакцията денем и нощем, в делник и празник, и ги изпрати с добродушен поздрав. “Ей, чичка”, закани му се фотографът. “Ще те чична, ей сега ще те чична”, му отговори той и накрая каза “наслука” за всеки случай.

Градецът София преди 100 години е бележел своя край малко по-нагоре от улица “Любен Каравелов”, където Кашавелов беше купил просторен апартамент в солидна сграда с мисълта, че купува имот в центъра на столицата и вече бяха малко хората, които имаха в паметта си аргументи, с които да му противоречат. “Не и тези в тази сграда”, каза Добри, малко преди да се откаже от проучването къде точно се намира апартаментът на Кашавелов Щастливия, както го нарече с малко завист, защото точно тази част на града той наричаше София.

Може би защото беше събота, макар и в студения, но слънчев март, а може би защото всички млади живееха в покрайнините на съвременна София, на позвъняванията му на номер 56 по домофона отговаряха немощни гласове на самотни възрастни хора, които не проявяваха интерес към най-големия и най-четен вестник и най-много от всичко искаха да бъдат оставени на мира.
“Какво правим сега”, попита почти папаракът, на когото отдалече личеше, че го сърбят ръцете да снима, да снима и още да снима. “Ще обиколим сградата”, разбира се, трябваше да снимат сградата отвсякъде, па каквото влезне в обектива – това. “През това време все ще се появи някой и ще отвори вратата”. Разчитаха, че веднъж влезли във входа, материалът е написан наполовина.

Да снимаш неща в стар квартал отпред и отзад е като да снимаш неща по същия начин, в който и да било квартал – отпред е приветливо, чисто и, макар и олющено тук и там, представително; отзад в обектива нахлуват прострени чаршафи, гащи и сутиени в бяло и бозаво, ако са на възрастни жени, защото червени, черни и зелени прашки на доскорошни девици се простират на вътрешна сушилня, далеч от погледи на мераклии. “Гъза си с рози накичи, посраното да не личи”, почти не усети, че запя Добри с неизмисляна от никого мелодия, когато видя изхвърлени в задния двор на къщата през балконите найлонови торбички с къщен боклук; “отпред така, а отзад – друго, тфу, майка му стара”; и понеже снимаха, каквото имаше да се снима, а никой не минаваше наоколо и нямаше шансове да влязат във входа, двамата с фотографа се посъветваха какво да правят, ако ударят на камък; “двайсет лева са си двайсет лева, защото има хладилник за пълнене”.
“Виж сега, шефче”, каза фотографът полупапарак, “ако искаш, ще намерим тук някъде строителни материали, ще ги разхвърляме и ще наснимаме, колкото си искаме ремонти, па ти ще си напишеш материала, както знаеш”; чакай малко, журналисте, не се съгласи Добри, Кашавелов може би не е вкъщи и не можем да пишем нищо, без да говорим с него, по-добре началникът да каже какво да правим. От другата страна на мобилната линия началникът изстреля: как така никой не ти отваря, бе, момче, ти си от най-влиятелния вестник в тая държава, бе, ти знаеш ли какво представлява този вестник, имаш ли представа в какви по-непристъпни къщи влизаме ние, с къде по-големи хора взимаме интервю, искаш ли да получиш хонорар, искаш ли въобще да работиш тук или цял живот ще ходиш по улиците и ще се возиш в градския транспорт като будала, знам аз, че там се прави ремонт, всички вехтории се изхвърлят и луксозен палат ще се строи вътре, момче, па ако никой няма на улицата да ти отвори, ще звъннеш на някой звънец, ще кажеш, че си от енергото, ще нахвърляш две-три торби цимент пред апартамента и, като снимаш това, момче, чуваш ли ме, ще дойдеш при мен да ти покажа как да напишеш материала, мама му стара, не можете на две кучета храната да разделите и без материал да ми не се връщаш.

И понеже хората от енергото винаги вършат тайни неща пред заключената със стар катинар кутия с електромери и се ползват с повече авторитет от репортер в събота през март, влязоха във входа без никакви пречки, а услужлива възрастна дама им отвори и с решителност затвори вратата на дома си, след като каза, че не е чувала за никой политик Кашавелов и не иска да има грижи, затова питайте някой друг и затворете врата на входа след себе си, моля ви. Добри не можа да отрече добрите обноски на възрастната дама, която завърши думите си със сведен надолу поглед, след което боядисаните в синьо немощни къдрици се тръснаха на челото й, последвани от тежката дъбова врата с три заключалки, които щракнаха последователно и от звука им двамата репортери се почувстваха като в тръба.

Звъняха на съседните апартаменти, но никой не им отваряше, защото всички врати имаха шпионки и никой не обичаше да вижда през тях и да отваря на приветливи репортери в мартенска събота, а пътят нагоре по етажите не беше никак полезен за недостатъчния алкохол, изпит от Добри предната вечер, когато с един приятел се наложи да прекратят предварително пиенето и се уговориха следващия път да излязат да пият сами, без жени и деца, и да останат в кръчмата, колкото си поискат и да си тръгнат, когато преценят, че е уместно, но не и преди това..

Няма да свършим работа, студенте, ама тук ще звънна, каза Добри с ясновидска убеденост и натисна звънеца на апартамент на последния шести етаж. След минута вътре се чу внимателно пристъпване и вратата се открехна, докато не се опънаха двете заключени вериги, а през процепа се подаде най-старото лице, което Добри бе виждал у жена. След като чу, че момчетата се интересуват от нещо важно, тя откачи веригите и отвори по-широко, отвътре изскочи навън мирис на старо, мухлясало и яхния, който прегърна Добри и той почти се пренесе в невеществения свят, в който гледаха очите на старицата. “Какво е станало”, произнесе тя с бавна библейска тържественост и веждите й се повдигнаха нагоре и образуваха колибка на челото й. А Добри се наведе към нея и каза доверително в ухото й: “Юри Гагарин се върна”.
Старицата се отдръпна назад, сепна се сякаш от някакъв сън и се прекръсти.

Април, 2007 г.

Някой ден ще взема книжка и ще си купя кола. Собствената кола понякога е много важна. Тя ти дава свобода. Сипеш ли й бензин, хващаш с нея накъдето ти хрумне. Кеф ти на работа (без да се блъскаш в автобуса с хората), кеф ти на море (без да се лашкаш във влака 8 часа) – накъдето и да поемеш, все ти е кеф. И тоалетна чиния да решиш да си купиш, ще се качиш на колата в удобно време и ще си я докараш вкъщи.

Но нямам кола…

И тоалетна чиния по едно време нямах. Не точно, че нямах, но тази, дето имах, беше много стара. Седеше си в тоалетна още от предишните собственици на апартамента и образуваше онази кофти жълта черта там, където минаваше водата. Когато водата за тоалетната чиния се събира в чугунено казанче, то с времето ръждясва и ръждата започва да слиза надолу с водата и започва да оцветява в жълтичко тоалетната чиния. Откъдето и да я погледнех, за смяна си беше. Отдавна си го говорехме това с жена ми, но някак си купуването на тоалетна чиния не е като да си купиш хляб и кисело мляко – изисква по-сериозна психологическа настройка, пък и изисква да си прецениш парите: по силите ли ще ти е да си купиш или не. Добре, че вече има кредитни карти и можеш да ползваш пари, които не са твои (връщаш ги, разбира се, със сериозни лихви, но такава е цената да си купуваш неща с пари, които не са твои, в удобно за тебе време. Така си купих едни обувки Кемъл и кумецът като ме видя, каза: Много са ти хубави обувките!!! А аз му казах: Не са мои – на банката са.)

- Видях една тоалетна чиния в листовката на мосю бриколаш – каза жена ми в един от първи възхладни дни на ноември. – 180 лв. струва.

- Да я купим тогава – казах със смесени чувства, защото знаех, че ще падне голямо разбиване в тоалетната. Не разбирам от ВиК, но добре, че шуреят ми разбира, та това ми беше утеха. От друга страна, само мисълта, че ще изхвърлим стара тоалетна чиния с жълтата черта и кой знаеше какви още видими и невидими на пръв поглед гадории, които се намират под ръба и се развиват там недосегаеми поне от 30 години, ме направи горд. Пък и щом с жена мис е разберем за нещо, взимам го присърце и то се случва.

Прецених, че имам достатъчно пари в кредитната карта и се размислих как да купя тоалетната чиния. Имаше два варианта (определено нямаше да взема тоалетна чиния с порцеланово казанче на ръце и да си я донеса с автобуса до вкъщи). Можех да купя чинията и да я докарам с такси, което щеше да ми струва 10 лева; можех да се обадя на кумеца, който ползва колата на баща си, и да докараме чинията с него. Всъщност, не мислих много. Обадих се на кумеца, той се съгласи за събота в 12 часа и всичко беше наред. В събота ми беше удобно, защото в петък щях да съм на работа – когато работя (понеже работя на по-особен график), жена ми почива, но често се случва да почиваме заедно. Така или иначе в петъка жена ми взе от мен кредитната карта, за да направи някои неотложни разплащания, и после забрави да ми я върне, а аз забравих да си я взема и да си я сложа там, където винаги стои.

В момента, в който се уговаряхме с кумеца как да купим тоалетната чиния, той ми предложи прекрасно изкарване на уикенда – след като купим чинията и я докараме вкъщи (това беше планирано да се случи в около 14 часа в събота) – кумецът предложи да заминем за къщата на жена му близо до София. Когато се съберем двете семейства заедно с нашия син изкарваме прекрасно. Веднага се обадих на жена ми, за да я питам дали в събота вечерта е свободна от работа, но се оказа, че не е и нямаше да можем да отидем след тоалетната чиния до провинцията.

В нощта срещу събота заваля сняг и до сутринта навън вече имаше истински зимен пейзаж. Бедните, оголени от есента дървета, се облякоха в сняг и на мен ми стана уютно заради тяхното щастие.

Кумецът ми се обади по телефона с думите: „Баща ми не ми дава колата, защото навън е буря, а нашите гуми са летни”. Ха-така, помислих и започнах да се настройвам за варианта да си донеса тоалетната чиния от магазина до вкъщи с такси или да се откажа изобщо от идеята. Тогава кумецът каза: „Ние сме тук с Пецата, който е с неговата кола и е съгласен да докараме чинията с него. Нали нямаш нищо против?” Как ще имам нещо против, отговорих успокоен, че все пак няма да си возя тоалетната чиния на такси. Тогава кумецът добави: „Само Пецата трябва да закара един свой работник на обект наблизо. Нали нямаш нищо против?” Разбира се, че нямах нищо против. Браво на кумеца – държи на думата си да ми съдейства. После ми каза, че след като баща му отказал да даде колата, се обадил на Пецата, с когото вече били уговорили да отидат следобед в къщата в провинцията, и го помолил да закара тоалетната ми чиния от магазина до дома ми. Пецата, както казва кумецът, е добра душа. Съгласил се веднага – колко му е да закара стоката, а после – около 15 часа – да тръгнат за провинцията, където ги чакат с отворени обятия, богата трапеза и няколко литра първокласна домашна ракия.

Уговорката с жена ми беше да се върнем към 14 часа, за да може да тръгне за работа, а аз да гледам сина ни вкъщи. Аз бях сигурен, че за два часа ще сме забравили какво сме правили. Затова и се разбрахме да се върна с тоалетната чиния към 14 часа. Точно в 12 без 5 кумецът ме набра по телефона и аз тръгнах. Знаех, че Пецата ще бъде с новото си Volvo комби – просторна кола за едри хора като него. Валеше хубав сняг на парцали. В колата бяха четирима едри мъже – Пецата, кумецът и не един, а двама работници, единият от които с лопата. Volvo-то изглеждаше малко и тясно, макар и лъскаво, наистина. Кумецът се сви до несвойствени за него размери, за да ми направи място. Попитах го в каква посока тръгваме, а той отговори, че не знае. Очаквах да закараме работниците до обекта, а после да пътуваме на широко. Пецата ме чу и осведоми, че първо ще вземем една машина за разбиване на стени под наем и след това ще закараме момчетата до обекта.

Единият работник, който седеше на предната седалка и явно беше по-близък с Пецата, по общо мнение приличаше на Гърга Питич от филма „Черна котка – бял котарак” или както самият Пеца се изказа после: „Тоя е като Гъргапитич същият”. Та Гърга беше доста приказлив. „Колега”, каза той, като посочи другия работник с лопатата, „се страхува да има деца. Има само едно. Аз няма страх от това. Чакам осмото след месец!”

- Хайде стига, бе! – казахме останалите.

А Гърга само това и чакаше, за да изкаже идеала си: „Ще ги направя 12 – като цял футболен отбор!” Пецата го поправи: „Футболните отбори са с по 11 човека, бе”. „Е, добре, де”, съгласи се Гъргапитич. „11 – 12 няма значение. Аз искам 12.”

- Много хора, бе! – учудихме се с кумеца, а Гърга веднага отговори, че негов съсед имал 21 деца от една и съща жена. „Значи 12 не е много”, помислих и логично се сетих за сина ми и за сестричката му, която замисляхме с жена ми. Тогава казах на Гърга: „Значи ти цял живот деца правиш. Как се справя жена ти?”. Тогава Гърга, който беше циганин, обясни нещата така: „Ти ебал ли си циганка?” и аз се замислих дали съм правил това. Отговорих „не” и той заключи: „Пробай и ще видиш как се правят деца на циганка”. Загледах се през прозореца и се борех с противоречивите пориви да му се присмея и да му се възхитя за прямотата, с която говореше за себе си и за събратята си цигани.

От момента, в който тръгнахме с Volvo-то, се движехме в задръстване. Премествахме се в плътен пакет с всички коли около нас. В моментите, когато колоната пред нас се разреждаше, Пецата натискаше газта и колата напредваше без никакви грижи. По едно време спряхме – намирахме се в района на Сточна гара. Оттам Пецата искаше да вземе под наем машината за разбиване на стени. Когато Гърга чу, че ще я взима оттам, каза че щяло да струва 300 лв. за депозит и 10 лв. на час за наем. Затова предложи да отидем на едно друго място наблизо, където щели да дадат машина без залог и за 10 лв. на ден. Така се включихме с колата в плътно движещата се колона и след десетина минути Гърга каза да спрем и да го изчакаме. И понеже Пецата не разрешава да се пуши в колата, излязохме да пушим навън, докато чакаме. Снежните парцали мокреха цигарите ни, а вятърът почти успя да ни откаже да изпушим по три. Предпочитахме да сме навън и да се разтъпкваме, отколкото да седим в колата сгънати до другия работник на Пецата, който предпочиташе да седи на топло. След около двайсет минути върлинестият циганин се появи с компактния куфар с разбиващата машина.

В 13.30 часа вече бяхме на обекта, който се намираше в квартал „Христо Ботев”, близо до летището. Пецата си нахлупи една шапка с козирка и излезе заедно с момчетата. „Внимавай да не ми изцапаш колата с тая лопата”, а той го успокои и наистина я извади, без да я докосне до тапицерията. После започна инструктажът – Пецата обясняваше с думи и жестове, а работниците клатеха глава съгласни. Със своите 130 килограма и рижава брада Пецата изглеждаше като техен строг господар, с когото предпочиташ да си в добри отношения, отколкото нещо друго.

И понеже не го познавах добре, възприех държанието на кумеца. А кумецът мълчеше. Мълчах и аз. Защо мълчеше кумецът, можех само да гадая. Може би се изнервяше, че планът започва да се изпълнява не така, както го мислехме. А може би не. От време на време поглеждах часовника на телефона си и се убеждавах, че няма да свърша работата навреме. И понеже добре знаех, че това няма да направи жена ми щастлива, нито пък мен, започнах да се оглеждам нервно. Обадих й се, за да й кажа за предстоящото закъснение. Тогава – точно когато се уговаряхме тя да вземе детето със себе си на работа и аз да мина да го взе, след като закарам тоалетната чиния – кумецът се обади на жена си и я помоли да отиде у нас, за да гледа сина ми. Тя се съгласи и планът стана железен. Малко по-късно взимаме тоалетната чиния, закарваме я вкъщи, кумецът с жена му и Пецата тръгват заедно за Пасарел, като преди това вземат жената на Пецата Мими от работа. Жена ми отиде на работа спокойно, а синът ми беше с кумицата (почти сигурно беше, че ще я накара да играят на „Не се сърди, човече”, „Макао”, „Черен Петър” и накрая да погледкат детски филмчета). Аз всъщност вече не бързах и осъзнавах това с едно особено удоволствие. Това чувство беше близко това, когато виждаш, че се случва нещо нередно, но знаеш, че няма да бъдеш потърпевш. Всъщност знаех, че не мога да повлияя на ситуацията по никакъв начин, но това не беше в моя вреда.

Така или иначе Пецата започна да разбива за показно през работниците с машината и свърши почти половината работа. Трябва да му се признае, че гледа на работата си сериозно. Предприемач е и това е единственият вариант да живее на този пазар – да не отказва нито една поръчка и да е стриктен в изпълнението. Аз пък не исках да возя тоалетната чиния в такси и затова чинно го чаках с кумеца да свърши с инструктажа на Гъргапитич и човека с лопатата. Когато затваряше вратата на колата, той каза, че на следващия ден ще отиде в църквата „Свети Мина” и ще се нареди на опашка, за да целуне иконата. Тази реплика негова реплика ме накара да го погледна с други очи.

А кумецът започваше да навлиза леко в цайтнот.

Накрая Пецата се качи в колата и тръгнахме – никой не знаеше накъде, но никой и не питаше. В крайна сметка аз си вършех някаква моя работа за мой кеф, така да се каже, а той беше на работа. Първоначално идеята беше да пазарувам от Бриколаш – значи може би отивахме натам. Минавахме през циганската махала близо до летището. Големи парцали сняг падаха в големи локви по неравните улици. Пецата джентълменски спря на улицата, за да позволи на една малка циганка да пресече. Тя беше обута с чехли без пета на бос крак, а нагоре носеше розов анцуг („Ансуци, ансуци продаваме”, казват циганите по пазарите). Малката прецапа през най-дълбоката локва и се изгуби в двора на къща на отсрещния тротоар. Отново ми стана мило за тези хора – изобщо не държат на това дали ще се изцапат или напръскат с ледена вода.

На 150 метра по-натам ни спряха двама измръзнали полицаи.предположихме, че е защото Пецата кара без колан. Истината е, че той е много едър и коланът го притиска и затова не го слага, но пък носи винаги различни суми пари в различните джобове. Точно 10 секунди след като излезе, вече се смееше с полицая, който беше на не повече от 23 години, а от носа му течеха сополи заради студа. Прибра се във Volvo-то две минути по-късно.

- Колко – 20 лева ли му даде? – попита кумецът.

- О, не – 7 лева щипнах от джоба.

След това той обясни, че се намираме близо до магазин Практикер, където също продават тоалетни чинии с порцеланови казанчета или, както казват разбирачите: моноблок. Съгласих се да отидем и да видим цените там. Доста подходящ ход, впрочем, защото намерих с 80 лева по-евтина тоалетна чиния и можах да взема някои джаджи за бормашината. Кумецът също си взе нещо, Пецата си потърси обувки, но не намери. Поразгледахме инструментите, битовите стоки, столовете и масите и с една голяма количка, с която разкарвах из целия магазин тоалетната чиния, се отправихме към касите. Редът ми дойде бързо и когато се опитах да платя с кредитната карта, осъзнах, че тя не е у мен. Сетих се, че е останала у жена ми. Явно щях да оставя стоките на касата и да си тръгна по живо, по здраво. Пецата обаче извади пари и плати с уговорката да му върна парите, когато отидем вкъщи. „Готово, няма проблем”. В Практикер останахме общо около час и вече беше около 15 часа. По едно време се обади на Пецата жена му и каза да отидем да я вземем от работа. А тя работи в Казичене – ей го е къде е. Вятърът в Казичене беше жесток. Чакахме я доста време и пушихме. Мими се появи към 16.15 часа. Сега Пецата беше на ред да се изнерви: „Айде, бе, каква е тая работа, какво е това работене?!” Тя му обясни, че не може да си тръгне преди да е свършила работата, което определено е така. Така или иначе вече пътувахме към къщи!

В един неочакван момент на Пецата му иззвъня телефонът и се разбра, че трябва да отидем отново до строителния обект, защото нещата „не са както трябва”. Когато кумецът разбра това, хвана зимната си шапка и я нахлупи до дъното на главата си със сила, за да не може да вижда света. На обекта вече беше почти тъмно. Пецата отиде при момчетата и дълго време ги слуша, после дълго време им говори, а после жестикулираше недоволно. После се хвана като че ли лично да поправя някакви грешки, които работниците бяха допуснали. През това време с кумеца и Мими си говорехме за музика , за рок групи. Мина около час и нещо. Дори вече не ни се пушеше.

Когато тръгнахме, Пецата не беше в добро настроение. Тогава Мими каза, че иска да си купи яке сега, а освен това иска да отиде до дома си, за да се преоблече, тъй като са й мокри обувките. Пецата беше път да побеснее, а не се правехме, че не виждаме и не чуваме нищо. Бях претръпнал и бях готов да изтърпя всичко – в крайна сметка тоалетната ми чиния се намираше във Volvo-то. Не можех да си тръгна. Кумецът от своя страна беше доста притеснен, защото жена му го чакаше вкъщи със сина ми доста отдавна и очакваше да го изяде с парцалите – сякаш той беше виновен за всичко. А нямаше изгледи да свършим в близките два часа.

Ядът на Пецата набираше скорост и говореше на Мими: „”Гега ли точно реши да си купуваш яке? Няма ли друго време, когато да си купиш яке?!” Тя му отговори, че това бил единственият й свободен ден и ако не купела тогава, щяла да мръзне още една седмица до другата събота. Пецата градираше говоренето и стигна до псувни по адрес на Мими. Кумецът ме побутна и каза, че това е нещо обичайно между тях и че няма защо да се притеснявам. Всъщност се притеснявах заради ситуацията. По някакъв начин бях част от тази ситуация. От друга страна Пецата на можеше да се откаже да закараме тоалетната чиния, защото очакваше да си вземе парите, които ми даде. От друга страна беше вързан и с кумеца, с когото щяха да ходят на Пасарел, а кумицата ни чакаше всички у нас. „Аре, слизай и заминавай да си купуваш яке”, каза Пецата с далеч по-мек тон от преди малко. След това коментира с нас, че жена с пари е като неуправляем снаряд. След около 20 минути Мими се върна с ново зимно яке, което беше почти три пъти по-скъпо от тоалетната ми чиния.

Подкарахме към Мими и Пецата и когато стигнахме дотам, с кумеца останахме сами в колата. Предположих, че може да решат да оправят неразбирателствата със секс, но кумецът предположи, че е по-подходящо да се помолим да не се сбият. После говорихме за това, че в този ден и в тази история бяхме неразривно замесени седем души – Пецата, Мими, кумеца, кумицата, аз, жена ми, синът ми и една тоалетна чиния. Вече се смеехме нервно, когато си представяхме как ще се появим на прага вкъщи и кумицата ще изпепели с поглед кумеца. Така и стана почти, а всеки от нас се опитваше да умилостиви кумицата, която беше може би най-изнервена.

И никаква фантазия няма да ни трябва, куме, за да го разкажем.