серхио давила

Тя е там и ме очаква. Какво ли ще е да изневеря? След толкова време, може ли това да е изневяра?” Това си мислеше Сашо Петров, докато набираше телефонния номер на хотела точно в 20 часа на една от първите пролетни вечери. Вперил очи в свещта на прозореца, изчака от централата да прехвърлят разговора в стаята и щом чу вдигането от отсрещната страна, изрече кратко, както беше уговорката:

“Здравейте, Свобода!” - след което окачи слушалката на оранжевия телефонен автомат и не отдели очи от прозореца, докато не видя как силует пристъпи до свещта и изгаси пламъчето. Учуди се колко стриктни тя спазваше уговорките. Ако запазеше сериозността си, трябваше да я намери по бельо. Уговорката беше да не виждат лицата си, да не чуват гласовете си, а само да се възползват от телата си. Щяха да споделят радостта от съприкосновението с непознато тяло, но без да се опознават. Никой от тях не искаше обвързваща връзка. И двамата бяха заявили, че имат прекрасни семейства и нямаха намерение да ги накърняват. И двамата бяха убедени, че получават всичко, което може да се получи в една семейство - съпреживяване, грижа, опора, радост. През цялото време и двамата се чудеха какво търсят извън огнищата си, като на шега продължаваха. Все пак бяха започнали, а беше толкова интересно. Нещо близко до младежките увлечения караше Сашо да пише следващо и следващо писмо и да чака отговор. Често проверяваше в П. К. 180 дали има поща. А тя не закъсняваше. Отговорите идваха учудващо точно и като че ли той беше на прага да се влюби в остроумието на своята непозната. Независимо от това, той имаше усещането за някакво мимолетно увлечение, което може да прекрати, когато си поиска.

Всеки следващ път обаче той усещаше колко близка му става тя, колко иска да се запознае с нея. Така в определени моменти стигаше до абсурдната мисъл, че е влюбен. Една невинна кореспонденция, започнала като на шега, се превръщаше в проблем, който смущаваше неговото душевно спокойствие. Години наред не беше позволявал на нищо чуждо да се настани трайно в мислите му…

Беше страхотно заинтригуван от кореспонденцията и един ден реши, че ще доведе нещата до край.

* * *

Сашо натисна дръжката на вратата в светлия коридор. Пристъпи решително напред и затвори вратата след себе си.

В антрето беше тъмно. Вратата на банята беше открехната - вътре светеше. Той си взе душ преди да влезне при нея. В тъмната стая понечи да запали лампата, но се спря - коректността преди всичко. Слабата светлина, която влизаше през прозореца, показваше бегло очертанията на тялото в леглото. Тя стана и пристъпи нежно към него. Завърза очите му с тъмна кърпа и направи същото със себе си. Чак тогава му помогна да се съблече. Той протегна ръце и усети топлото тяло. Това беше непознато тяло. Много отдавна не му се беше случвало да докосва друга жена, освен съпругата си.

Тялото, което държеше в ръцете си така умело отговаряше на ласките му. той усети, че като при добре смазан механизъм се оказа на леглото, а нейните колене бяха от двете страни на главата му, докато целуваше страстни влажната свежест между краката й. И двамата се включваха със страст и реагираха на ласките на другия. Сложен танц от движения и роли водеше оргазъм след оргазъм. Отдавна забравени сексуални мечти намериха осъществяване.

Всеки се беше затворил в себе си и изравяше в непрогледния мрак неспоменати желания. Отдаваха се на взаимното удоволствие - двама непознати, които не знаеха нищо един за друг. Нямаше какво да крият, какво да научат.

Той потъваше навсякъде в нея, а тя озверяваше и опиянено се разтърсваше от връх към връх.

* * *

След няколко предателства, Сашо си позволи лукса да няма приятели. Или по-скоро се затвори. И не допускаше нови хора до себе си. Кой ли пък допуска лесно нови хора до себе си? Поддържаше приятелство няколко човека, които бяха на възрастта, на която щеше да бъде баща му, ако живееха заедно.

За сметка на това възрастта на Сашо беше реална за децата му - прекрасни момче и момиче, които се родиха с три години разлика. Първо беше момчето. След това дойде и второто превъплъщение на Сашо и Беба - момиче, което още беше бебе. И двамата бяха влюбени в децата си.

Една вечер, когато спореха за това кои презервативи са по добри, момчето, което бързо схващаше всичко, дойде да ги попита нещо и ги завари в сублимната точка на метода с пробите и грешките. Те бързо се окопитиха и му обърнаха внимание, все едно нямаше никакво неудобство. То се обърна и избяга през вратата, хихикайки се с ръка в устата. Момиченцето спеше в детското креватче и издаваше сладки звуци с устичка.

* * *

Когато отвори пощенската кутия, със задоволство прибра плика. Отговорът беше пристигнал почти веднага. Усмивката не слизаше от лицето му, докато четеше отговора на своята скорошна позната чрез писма. Беше изпратил своето преди седмица, а ето, че вече четеше отговор.

Цялата му кореспонденция носеше отпечатък на неангажираност и безметежност. Във всяко писмо Сашо обясняваше колко е доволен от своето семейство. И че прави това, за да провери дали има нещо извън брака му, което да го заинтригува.

В дъното на причините обаче стоеше онзи случай, когато се събуди сутринта с усещането за тревога, за нещо, което му убягва, което не разбира. Предишната сутрин вестникарят - прост и винаги ухилен пройдоха - му заговори така:

“Не ти ли се ходи по чуждо, господине?”

Сашо беше отговорил, че не изпитва нужда от подобно нещо. Тогава вестникарят го контрира:

“Чуждото винаги е по-интересно. Мойта жена - и вдигна рамене с простодушен израз - не ме влече така.”

Сашо мълчеше, а онзи продължи:

“Ето, аз вчера бях с една мръсница. Сега ми е супер! Опитай и ще видиш! Вярвай ми, не знаеш какво изпускаш - ухили се дебелашки, както Къци Вапцаров на някой от своите вицове - и се обърна към клиент: - Какво ще искаш, госпожо…”

Сашо му се присмя искрено и си продължи по пътя. Но в съзнанието му се настани любопитство: “Ами ако наистина имаше нещо толкова интересно?”

На следващата сутрин чувството му за тревога беше свързано с чуждите жени, които почти никога не заглеждаше с интерес. Някакъв си непознат човек не можеше да го накара да извърши какво и да било в тази посока, но все пак Сашо си призна, че замечтания поглед на онзи вестникар, го подтикна да се запита за това дали чуждите жени не са по-интересни от неговата. Усещаше и някаква весела абсурдна нотка в тези мисли, защото предната вечер беше спори с жена си кои презервативи носят по-голямо удоволствие - Lifestyles или Durex. Най-накрая опитаха и двата вида и сравниха с контакта без никакви гумички. От целия опит излезе, че трябва да се опитва често и така, и така, защото всеки от презервативите служи добре в различни случаи. Например, ако искате да имате по-дълъг акт - използвате Lifestyles, ако държите на по-чувствения контакт, използвате Durex. Във всички останали случаи се отдавате един другиму, сливайки се напълно.

Споменът от това Сашо слагаше грижливо в платиненото чекмедже на паметта си. А това далеч не беше единствен спомен.

“За какво ми е нужно да търся нещо различно?” се питаше той.и колкото повече си задаваше този въпрос, толкова повече се настървяваше, че трябва да провери, за да се увери, че нищо няма да открие.

Почти сигурен беше, че не се нуждае от нещо, което може да му предложи някоя друга. Но пожела да се подложи на това изпитание.

За голямо учудване отговорите на неговите писма го интригуваха по особен - познат начин. Тази жена определено беше негов тип.имаше чувство за хумор на необходимите места и сериозност или апатия на други. Всичко дозираше в пропорции, прилягащи идеално на нагласите му. затова и продължаваше да пише. Затова и продължаваше да получава отговори. Преценката му беше, че жената е искрена, симпатична, интелигентна, което неминуемо водеше до предположението, че ще му допадне в леглото. Не можеше да е по друг начин. Иначе пъзелът нямаше да излезе нямаше да пасне. Винаги е така - ако няколко показателя определят едно положение, то липсващият показател излиза като отговор на уравнение.

* * *

Преглеждайки вестник с обяви, който се разпространяваше безплатно, Сашо попадна на рубриката “Адам търси Ева” и производните. Смао три минути му бяха достатъчни, за да изпадне в умопомрачение от абсурдните текстове, които четеше. Пред очите му попадна обява от колонката “Ева търси Адам”: “Бясна, властна и страстна, с ръка между краката си очаква младо, чисти и спретнати господа на телефон…… Можете да доведете и приятелките си.” Изтича до килера в най-отдалечената част на апартамента, затвори се, без да светва лампата в тъмното помещение и се изсмя истерично. Излезе на светло и плахо надникна в следващите обяви, но те бяха направо отблъскващи. На нито една Ева от тези Сашо нямаше да се обади. Беше чувал, че проститутките негодуват, когато клиентите искат от тях нещо повече от тялото им, тяхното емоционално участие. Обявите му приличаха на обяви от малки публични домчета, с текстове, измислени от невежи. Не. Във всеки случай Сашо не търсе6е проститутка. “Какво търся всъщност? Някоя чужда жена. Те и проститутките са чужди жени, но с тях няма да е интересно.”

Обявите бяха потресаващо, но този начин му се видя най-приемливо необвързващ. Все пак той искаше да си докаже, че му е най-добре с неговата. Взе един лист и на един дъх написа: “Искате, ли да се опознаем чрез писма? Дали ще се трогнем? П. К. 180″. Попълни формуляра и го изпрати. Още следващия брой на вестника, който получаваха вкъщи, съдържаше текста. Още следващата седмица получи три отговора. Два от които бяха от някакви публични домове. Явно там някой се занимаваше с кореспонденция. Те бяха пълни с рекламни изречения: “Компаньонки по медицински контрол предлага и набира.”, “Ние сме самотни, ние те очакваме” и пр. Тях с досада пусна в кошчето за боклук. Треото писмо го трогна с прямотата и краткостта си:

“Здравейте. Кой знае колко сте объркан, за да пуснете такава обява. Самотна душа ли сте или просто търсите компания? Втората възможност е приемлива за мен. Бих ви писала. Очаквам отговора ви в П. К. 45″

това щеше да бъде, неглупаво по съдържание и най-вече, без персонификация. Оттук нататък бяха необходими няколко седмици, за да измислят съвършения вариант да се срещнат и да се възползват от телата си. Не споменаха нито веднъж имената или адресите си. Сашо изпита угризения към жена си, която не подозираше нищо. На няколко пъти щеше да прекрати кореспонденцията, но все си припомняше основната причина, поради която реши да започне - да си докаже, че няма жена, която да го заинтересува повече от неговата.

* * *

В един момент те лежаха щастливи и премалели един до друг. Не можаха дори да заспят от умора. По лицата им играеше дяволито изражение.

Сашо усети, че няма угризения към жена си. Щом като му било толкова хубаво, то жена му би се радвала за него. През съзнанието му мина лудата мисъл, която изрече на глас, съвсем забравил за уговорката:

“Ще разкажа това на жена ми! Ще й разкажа колко ми беше добре!”

усети, че тялото до него се стегна. Тя дръпна кърпата от очите си и запали нощната лампа. Последва оглушителен смях, който се стори странно познат на Сашо. Тогава тя дръпна кърпата от очите му и това, което видя, беше последното нещо, което бе очаквал да види в тази хотелска стая - пред него беше лицето на обичаната от него съпруга, заливащо се от смях. какво друго му оставаше, освен да се присъедини към нея.

“Виждаш ли - дори не можем да си изневерим!”

“Добре че си ти”, повтаряше тя, “добре, че си ти!”

Г-жа Ненова беше четридесетгодишна симпатична почти изкукуригала жена. Тънката й леко подпухнала снага беше познала всички фази на алкохолната неадекватност още в годините, когато всички мъже били в краката й. Обичаше да казва: “Това беше някога, някога - толкова някога…” и взирайки се в пространството около себе си, попипваше отпуснатата кожа на лицето си. В нейно присъствие се чувствах тъжен, но и спокоен.

Г-жа Ненова беше поетеса.

При това доста ценена. Нейните стихове бяха използвани нерядко за текстове на песни. Всички знаеха, че с нея е почти невъзможно да се работи - тя почти постоянно пиеше. И все пак много певци и композитори отиваха и я молеха да пише текстове за песните. Просто беше престижно да кажеш: “В моя албум има три песни по текст на Ненова.” И повечето некадърни или тщеславни (или и двете) певци си си плащаха за авторитета й.

Г-жа Ненова направо мразеше целия този театър, но беше принудена да не отказва заради хонорарите, с които се издържаше. При всяка поръчка тя ставаше тъжна: “Това разстроено пиано няма да изпее моя текст, то ще го изврати… Но го правя, защото понякога и моите стихове попадат в добра уста.” Тя бавно нареждаше дума след дума и се взираше в мен с някога красивите си очи. Не пропускаше да се гримира, но резултатът не беше положителен - гримът подчертаваше тъгата по изчезналата й красота.

С г-жа Ненова се запознах покрай нейната поезия и моята работа. Имах задача да й поръчам текст за една певица, за концепцията на чийто албум се грижех по онова време. Поетесата ме прие във винаги притъмнения си апартамент, който изглеждаше учудващо добре за жилище на алкохоличка. Още с влизането ми тя стана неспокойна: “Паника, паника, паника…”, повтори няколко пъти отчаяно. “Къде ми е запалката, къде ми е запалката…”, каза на висок глас и коленичи пред чекмеджето до стола си. После се сепна от звука на моята запалка, която поднесох пред цигарата й. Бях ги отказал, но винаги носех запалка със себе си. “Благодаря ви”, каза провлачено с облекчение г-жа Ненова и ме погледна продължително в очите. Почти замечтано. Подадох й ръка, да се изправи и с подкупваща усмивка започнах да й обяснявам вижданията си за онази песен. Стараех се да не обръщам внимание на треперещите й ръце, както и на смушението в погледа й, когато я гледах право в очите. Надълго и нашироко й говорих за певицата и за това, което трябваше да излезе от песента. В крайна сметка се разбрахме чудесно на тема модерна българска музика и шоубизнес. Посетих я още няколко пъти заради ангажиментите с текста. А след това започнах да посещавам понякога събиранията, които уреждаше в просторния си апартамент.

Тези събирания бяха посещавани предимно от хора, които тя наричаше разстроени пиана. Във винаги слабоосветения апартамент се събираха по пет-шест души. Г-жа Ненова говореше с тях за живота, за страха. Присъстващите певици и композитори винаги слушаха с удоволствие и обсъждаха професионалните си тенденции: кога ще ги напусне вдъхновението; кога певиците ще бъдат принудени само да проституират, без да пеят. След това някои от тях плачеха, други ги успокояваха. И така - всеки път.

Г-жа Ненова ми се обаждаше по телефона. Обикновено гласът й звучеше меланхолично, почти умолително. Казваше:

- Днес ще се събираме у нас. Чувствам се особено философски… - гласът й феерично утихваше в телефонната слушалка след фразата: - Очаквам да те видя.

В главата ми винаги се появяваха много възможни отговори, но аз винаги отговарях:

- Там съм. - и затварях слушалката. Тези събирания задължително завършваха късно през нощта с класическа сексуална оргия. В която май само аз и г-жа Ненова не участвахме. Хората отиваха, за да се оплачат, да се натъжат и след това да се успокояват един другиго, изпълнявайки тежка сексуална програма. Всички те с нетърпение очакваха да прекрачат прага на апартамента й, за да се почувстват безкрайно безпомощни - чувство, предизвикано от бездънната отчаяност на поетесата, която ги приемаше като свои непрокопсаничета. Гледайки на тях с умиление и тъга, тя говореше с мен за суровата действителност. С нея седяхме в ъгъла на големия хол, на една малка дървена кръгла маса в стила на мебелите от царска България. Слаба светлина осветяваше неизменната бутилка водка, която в края на вечерта беше празна - изпита от нея. За което ми беше благодарна. А аз бях просто един отказал се пияница.

Отначало всички насядваха безразборно по канапета и фотьойли в огромния хол и разменяха обичайните встъпителни реплики, които ги довеждаха до тайнствено усещане за малко сплотено общество от съпричастност. Говореха свободно за това колко е изкарала певицата от пеене и колко от секс, с когото трябва. Беше успокояващо да говорят за тези иначе мъчителни неща, които извън този апартамент бяха табу. Разговорите бяха аклиматизиращият фактор на успокоение, докато се чакаше да пристигнат всички. Между певици и композитори разговорите протичаха горе-долу така - коментирайки възхода на някое момиче от музикалния бранш все някой се намираше да каже: “О, тая я е разпечатал брат й навремето… и май досега продължават.”

Г-жа Ненова - непрокопсалата поетеса - не участваше в техните разговори. Тя ги канеше, за да имат някаква публика приказките й. За да не бъде сама.

Тя говореше провлачено с тях в сумрака, в който се усещаше сладката миризма на индийски пръчици. Какво правех аз там? Защо присъствах, нали не участвах? Присъства, за да наблюдавам животинския секс, след и по време на горчиви ридания. Аз бях воайор и задоволявах перверзното си усещане от това да не участвам в тяхното чукане. През това време г-жа Ненова заваляше прогресивно думите в ухото ми:

-Мъчно ми е за обкръжението ми. Хора, за които истинското изкуство ще остане вечна загадка. Това е един затворен свят, който все още крета в себе си. Те ме обожествяват. - бавно процеждаше тя, докато на три метра от нас - на съседната кушетка - певица сваляше гащите на композитор и през сълзи налапваше пениса му. “Какво ще стане с мен, какво ще стане с мен…”, казваше тя в паузите.

- Странно е, - добавях аз - че толкова дълго време съществуват. Тъжно е дори…

Красиво глуповато момиче с тъжен поглед пристъпваше към мен и слагаше ръка върху четала ми. Г-жа Ненова ме поглеждаше с очакване с големите си някога красиви очи, в които четях: “Ето така съществуват.” Поглеждах към момичето мило, слагах ръката си върху нейната, притисках я силно към еректиралия си пенис, стисках очи и с голямо усилие на волята отстранявах ръката й. Тя навеждаше глава и изчезваше сред сладката миризма на индийски пръчици. Сенки се движеха по стените в трескаво домогване до спасителния оргазъм. А г-жа Ненова продължаваше:

- Наздраве, мойто момче. Целият този бизнес е един голям ерзац. Неосъществени поети, като мен, които пишем с тъга по загубеното минало и пропуснатите възможности отпреди петнайсет години. Това сме ние - водещите автори от жанра. А ти? Какво правиш ти?

- Може би и аз се движа по пътя на непрокопсаниците в професията. Всички ние се държим за тях, като удавници за сламка - отговарях аз.

Мастит композитор държеше прохождаща певица на задна прашка, пляскаше я по зачервеното дупе и нареждаше с пенис в ръка:

- Сви се пазара на музика… Никой не купува моите песни - седят по щандовете… - след което тъжно го вкарваше докрай. Тогава и двамата избухваха в плач и забравяха всичко около себе си.

Г-жа Ненова на път съвсем да загуби разсъдъка си, на една от последните чаши водка, се обръщаше към тях почти плачеща:

- Новият свят ви очаква, той има нужда от вас. - но това, което последно прозвучаваше като далечно ехо, беше: - От нас, от нас…

Аз ставах, саркастично усмихнат, усещайки тръпки от ужас. Зад гърба ми оставаше пияната поетеса, чийто поглед враждебно сновеше наоколо. По пътя към изхода срещах страхотни тела, извиващи се в предоргазмени танци, стенания и заседналата в пълната уста на момиче фраза, оплакваща еди-койси затворник, който преди години й купил палто.

Отварям електронно съобщение от приятел в мейла си. То е озаглавено “Ето ти нещо за размисъл” – прикрепеният файл е една снимка на утрин в зелена поляна, призрачно докосната тук там от слънце, минаващо през клоните на дървета. “Ти ли ще ми казваш за какво да се замислям” отправям упрек на глас към моя приятел, който в този момент може би спи.

И в същия момент го намразвам, защото именно размисли ме връхлитат, съзерцавайки това. Раздразнението към приятеля ми, който ме е извадил от спокойствието и ме е пуснал по пързалката на мислите ми, се замества от усещането за “у дома”. Мисля за детството, което сега ми изглежда така призрачно – като разказ, преживян от някой друг. И все пак, чувствам се приятно: картини на блаженство и усещане за грижа и любов изплуват неканени и съм почти готов да се разчувствам.

И все пак раздразнението се опитва да ме върне тук. Раздразнение от осъзнаването на абсолютната необратимост на времето. И не толкова заради факта, че съм с 20 или повече години по-далеч от онази възраст, а затова, защото осъзнавам: светът се е променил. Някакси ще съм по-доволен, ако знам, че светът е същият, а само аз не и някой друг изпитва това, което съм изпитвал; че други деца правят това, което съм правил; че някой ще се чувства така обезоръжен, чист, слаб и безпомощен, както аз сега, мислейки за детството си.

Но какво, ако сегашните деца не биха могли да изпитат след време това, което изпитвам аз, защото живеят в друго време, което минава за грубо и студено в сравнение с моето детство? “Детството винаги си е детство”, ми каза скоро онзи мой приятел, дръпвайки дълбоко от масура, който беше купил точно преди 20 минути от едно дете по улицата, и се усмихна по детски.

Игри на фунийки, стражари и апаши, никаква идея за секс – това е тотално забравен анахронизъм, на който и пуританите ще се подсмихнат ехидно днес. Няма да излъжа, ако кажа, че бях доста по-захлупен от децата сега и точно това е, което насочва мислите ми в посоката на конкуренция с тези хора. Детската лъжа и неведение, които са така приятни, като че ли са спестени за тях – всичко е достъпно, всичко е тук. И ако ще свалят своите оръжия след време, във всички случаи ще бъдат по-въоръжени, отколкото аз, пренесен в моето детство. И това ме плаши. Но се страхувам не за тях, а за себе си. Във времето, в което играехме на безобидни игри, нямаше трева, други подобни, компютърни клубове и интернет. Определено тръгваме от различни позиции към “сериозния живот” и това определено разбива идеята за “равен старт” в живота.

Колко лесно е размислите да тръгнат в най-стандартния коловоз на отричане на сегашното, преживявано от други, в полза на лично преживяното минало. Всеки е чувал от по-възрастни хора: вие нямахте детство, каквото имахме ние; вие сте льольовци, а ние бяхме мъже на вашата възраст. Та дори Кеворкян каза публично на Карбовски, че поколението му било едно “кръгло зиро”. И защо? Разбира се, от страх, че времето сега принадлежи на тези, които са били деца, когато си бил вече мъж.

И може би новото се отрича, не защото се омаловажа, а заради яда, че не сме преживяли това, което правят децата (и не само те) сега. Защото играехме на ръб по спокойните улици на София, изразходвайки нескончаемата си енергия, но със сигурност щяхме да запалим трева, ако имаше (пак със същата цел) и въртяхме няколкото винилови плочи с т. нар. поп песни на стари моно грамофони, а щяхме да слушаме Rage Against the Machine или Pantera или дори цялата незапомняща се върволица от проекти House и Drum’n’base.

И какво – в търсене на усещанията от призрачното детство, правим всичко, което правят сегашните деца, заблуждавайки се, че това сме ние?

Залата с табела “ВИП” на летище София излъчва напрежение. Пристигаме 40 минути по-рано, за да подготвим залата за пресконференцията. За миг се усъмнявам, че ние сме тъй наречените домакини на събитието, защото журналистите вече са насядали по кожените кресла и канапета в последната зала на ВИП-а. Разположили са камерите и микрофоните на масата, където ще седи тя. Разхождат се нервно с мобилните си телефони, залепени за ухото и току се чува някой да каже в слушалката си поверително: “Нова информация. Полетът закъснява с 10 минути.” Незнаещите го поглеждат и вече знаят. Влизаме авторитетно и започваме да се движим енергично из залата – раздаваме медиапапки и оставяме плакати по масите, украсени с ранноесенни цветя. Сновем между журналистите, за да се запознаем с всички, но няма никаква нужда, защото всички познават Веселина Василева и я посрещат с мили плахи усмивки. Тя е не по-малко развълнувана от тях. Прииждат още журналисти. Тук са всички телевизии, с малки изключения, което не накърнява блясъка на събитието.

Защо ни е приятно да повдигаме градуса на напрежението си, тичайки насам натам, суетейки се? Странно как дори отсъствието на един човек, може да създава напрежение у присъстващите.

В един миг, като по даден знак, всички оператори (с шарени камери и атрактивни облекла) се втурват към кафенето, помитайки всичко с камерите си, и ние знаем: Тя идва.

Райна Кабаиванска влиза в залата за пресконференции, излъчваща блясък, хванала под ръка г-н Георги Текев, човекът, който е в основата на всичките нейни изяви в България. Иначе нахъсаните журналисти притихват в очакване да се случи нещо много специално и забравят ролята си, но нямам време да ги наблюдавам, защото аз самият притихвам почти в унес, наблюдавайки как се усмихва Райна Кабаиванска. В този момент започва да се оформя усещането ми за липса на по-прецизни думи при опит да си я обясня. В този момент клишетата, които иначе никой не чува и не регистрира, се изпълват с пълен смисъл. “Тя е велика” си прошепвам и изпитвам страх в момента, в който го осъзнавам. Страх от огромната дистанция между нас.

Райна Кабаиванска идва в България заради Майсторския клас по оперно пеене, който Нов български университет организира. Тази година г-жа Кабаиванска открива музикалния сезон в Софийска филхармония със самостоятелен концерт. “Много ме е страх, Жоре”, казва тя крехка малко преди да излезе на сцената. Страхува се, че няма да може да изпее Адриана Лекуврьор, Тоска, Манон, Дездемона или “Силата на съдбата”. “Вие сте моята rovina”, казва тя, гледайки към Веселина Василева – нейният ПР, и г-н Текев – продуцент на концерта. По-късно разбирам, че “rovina” означава “разруха”.

Завиждам на всички тези, които са вътре в зала “България” в този момент и се чувстват като в древногръцки театър, преживявайки катарзис. Аз я виждам между ариите, когато излиза от сцената за 30-секундна пауза. Чувствам се сам. Човек усеща това в досег с нещо огромно. Райна Кабаиванска е сплела пръстите си за молитва и гледа нагоре. Всичко е така истинско и съм готов да повярвам, че няма да има сили за следващата ария. След това тя се извръща и виждам силата, която кара певците от хора “Светослав Обретенов” да плачат безнадеждно в паузата между двете части на концерта. Тя е свикнала да се усмихва на плачещите пред нея хора. Тези хора са щастливи, защото интуитивно се досещат, че, присъствайки, са част от световно събитие.

Два дена по-късно 63-ма кандидати от цял свят показват най-доброто от себе си на прослушването за Майсторския клас по оперно пеене на Райна Кабаиванска, който за пети пореден път става част от историята на българския културен живот. Предполагам, че най-щастлив е австралиецът, долетял от Корея – Марк Фаулър, който е единственият приет тенор в Майсторския клас. Но не знам дали грузинката, дошла от Италия – Тамта Тариелашвили или, както й казва г-жа Кабаиванска – Тамточка, не е по-доволна от Марк, защото се настанява в апартамента на своя приятелка със смесен българоарабски произход. Настанявам полякинята Марта Влодарчик и италианката Кандида Гуида на “Фритьоф Нансен” точно срещу НДК и се страхувам да не ги срещнат наркомани от отсрещната градинка вечерно време на връщане от зала “България”. Обичайните заподозрени Ина Кънчева и Евгения Брайнова идват от Германия и Италия, само за да се явят на прослушването. Те, разбира се, са вътре. Теодора Петрова се разкъсва между Майсторския клас и участието й в спектакъл с ролята на Пинокио. Диана Красимирова Генова-Спасова – толкова пъти съм прочел името й в списъците за прослушването, че го рецитирам като стих сутрин, посрещайки я в камерна зала “България”. Но най-щастлив от всички е Александър Носиков, който след плахо начало завършва Майсторския клас с грамогласно изпълнение на каватината на Алеко.

Райна Кабаиванска дава напътствия на младите певци, които правят невъзможното и напредват с години за тези десет дена. А тя им казва винаги: “помнете – долната челюст назад, горната – напред” и го придружава с жест, който съдържа най-важното. Съдържа нейното желание да сподели себе си.

По време на Майсторския клас от печат излиза двуезично издание на Нов български университет, посветено на кариерата на Райна Кабаиванска, със съставител Георги Текев и редактор Веселина Василева. Извършен е колосален труд по събирането на материалите за книгата – снимките са предоставени от оперни сцени като Театро ла Фениче, Театро Масимо Белини, Щатсопера, Ковънт Гардън. Други са получени от дългогодишни почитатели на г-жа Кабаиванска. Събрани са мнения на най-известните оперни критици в световен мащаб. Освен в България книгата се разпространява във всички тези театри. Един щрих от предговора на книгата: “Така е, бедните ни гледни точки винаги се вграждат в някаква многоизмерност. Такъв е почеркът на самия живот. Колко е по-лесна операта в това отношение, казва Райна Кабаиванска. Добавям възможната поука – в края на краищата всеки може да открие такова място и да се отърве от тегобата на житейската сцена. Но защо да продължавам с това търсене на същественото, след като, така или иначе, Райна Кабаиванска ще се пошегува, ще го постави под въпрос и ще се насочи към друго. По-добре просто да я прегърна!” (проф. Богдан Богданов, Председател на Настоятелството на Нов български университет).

Галаконцертът на участниците в Майсторския клас събира значително повече публика от капацитета на зала “България”. Зад кулисите изпълненията изглеждат по различен начин, допълнени от смутените жестове на участниците преди излизането им на най-голямата оперна сцена у нас. Всички арии, които съм слушал по време на репетициите в полупразната камерна зала в продължение на десет дена, звучат омагьосващо, видени в очите на публиката от първите редове, която наблюдавам през малката дупка на задкулисната врата. Певците излизат повторно, за да приемат овации. В програмата за концерта са изписани само ариите и имената на учениците на г-жа Кабаиванска. Никой не се съмнява, обаче, че тя ще пее. Ние – организаторите, също.

Краят на всеки концерт, в който участва Райна Кабаиванска, е тръпнещо очакване за неформална среща с нея в гримьорната, където могат да бъдат чути изумителни изречения. Това е един час, през който малкото въздух във фоайето пред гримьорната все пак стига за всеки, очакващ своя ред и никой не остава без внимание – невръстни деца държат програми, на които получават автограф. Възрастни, млади хора – те пазят този миг само за себе си.

Цветята и пожеланията свършват, а залата и фоайетата остават празни, сякаш никога не са били препълнени. Получавам ключа от гримьорната, в която допреди минути е била Райна Кабаиванска. На мен е отредено да завъртя ключа и да чуя зловещия звук на ключалката, който чувам и в момента.

Без да мога да си дам сметка, магията на дните, в които се превръщам от човек с никакво отношение към операта в дилетант в операта, се изплъзва както обикновено – без предупреждение, а Галаконцертът на участниците в Майсторския клас отбелязва края на едно от най-значимите събития, на които съм присъствал.

Рисувам картина или (по-добре) ваям статуя на човешка фигура в реален размер, изобразяваща богат човек.

Завършвам богатия човек и се вглеждам в него - “Ето те!”

Коленича и чакам да пусне пари в протегнатата ми ръка.

Чух ли я да ме вика по име? Съществото ми чу гласа, който очакваше отдавна, и се събуди. Дъждът в топлата зимна нощ нямаше да ме спре да тръгна след нея. Не си сложих дори връхна дреха, излизайки на тъмната мокра улица.

Синкава светлина разпръскваше гъстата нощ пред мен. Ледени капки се стичаха от клоните на оголелите липи и след това влизаха във врата ми. Никой не ми беше виновен, че излязох по риза.

Най-щастлив се чувствам, когато наблюдавам рязка промяна у себе си. Тогава ставам свидетел на събитие и в това е щастието - виждам и осъзнавам нещо, което се случва сега. Инак пак съм свидетел, но на процес, който кой го знае кога ще приключи, при какъв резултат и с какъв ефект. Да си свидетел на дълготраен процес е мъчително, защото се иска вяра в нещо - в резултат. А вярата комай е трудно постижима. Събитието - то е друго нещо: при него консумираш тук и сега, независимо че събитието е резултат от някакъв процес, който се е проточил достатъчно дълго, докато се стигне до събитие. Но защо казвам това? Всъщност няма никакво значение кое какво е, защото и събитието, и процесът се случват вътре в мен и аз съм свидетел и на двете. В момента просто обръщам внимание на нещата, които ми харесват и на тези, които ме напрягат, защото си давам ясна сметка за това колко зависим съм от емоциите си и цялата ми житейска борба се състои в това да си доставя приятни емоции. Е, може би не само приятни емоции, а каквито и да било емоции, защото самият факт, че изпитвам емоции е удовлетворителен и по този начин приятен за мен.

Така изпитах щастие, когато осъзнах изведнъж (= събитие), че престана да ме занимава мисълта дали съм ненормален заради това, че търсех контакт с измислен образ, но очаквах реални резултати. Т.е. мислех за музата и исках да си говорим. Не знаех точно за какво бихме говорили, но сигурен бях, че, ако тя ми кажеше нещо, щях да й отговоря. Това, което всъщност исках, бе да я обладая - дали сексуално, дали проникна и да се разпръсна в нея, това не бе докрай важно за мен. Та, ето какво се случваше…

Обикалях нервно няколкото стаи на своя дом и я търсех във всяка сянка, във всяка заблудила се буболечка.

Казват, че ако срещнеш жених в бяла риза, с килнат назад и леко вдясно каскет, черен преден ляв зъб, държащ жива хлебарка в лявата си ръка, а под дясната мишница - леген с преседял стар боб, ще срещнеш своята муза до ден-два. Дегизирах се педантично (честна дума) много пъти и заствах в различни пози пред огледалото, за да мога да видя всичко в детайл. Тъмното на зъба подсигурявах с обелка от семка; хлебарки си бях наловил от тоалетната - не казвам, че е лесно или приятно, но знаех защо го правех. Стар боб сварих миналия месец и си го пазех в хладилника - в него ми бе надеждата, защото колкото по-преседял е, толкова по-автентична щеше да е гледката, която щях да видя в огледалото, толкова по-сигурно щеше да е, че щях да срещна своята муза. Каскет си купих от луксозен магазин за шапки - нали сега отново е модерно да си каскетлия. Съгласен бях дори да изям хлебарката. Не, не бях съгласен. Не, съгласен бях, само и само да усетя музата си отново. Така или иначе изяждането на хлебарката го нямаше в предписанието.

Надявах се предписанието да свърши работа. Тук е моментът да призная, че то си бе мое. Сигурен бях, че мога да я родя от себе си, да я намеря в моята крепост. Мисълта ми вървеше в реда:

- замислям музата

- раждам я

- намирам я

- обладавам я = обладавам се

- заживявам с нея = заживявам със себе си.

Не чух ясно ли чистият й глас да ме вика? Като че ли не беше близо до мен - моята крепост оставаше празна и тъжна, сумрачна и тиха. Гласът на моята муза звучеше ясно в главата ми и никак не беше нужно да обикалям апартамента си, за да се уверя, че тя се намираше навън. Изплюх прилежно обелката от семка в кошчето за боклук, а вонящия боб изхвърлих в тоалетната чиния. Да намеря зимното си яке, обаче, не отделих време. Отворих широко вратата и изскочих навън, чувствайки облекчение. Обърнах се назад и последното, което видях, бе притъмнения колорит на апартамента ми. Оставих вратата да зее и се гмурнах в черно-бялото на топлата зимна нощ.

Гласът й ясно ми нашепваше накъде да вървя, а мисълта за скорошната среща с нея не позволяваше на студените капки зимен дъжд, които капеха направо във врата ми, да ме разконцентрират. Обстановката по улиците, която виждах на синкавата светлина, беше по-ясна и по-въздействаща, отколкото я познавах на дневното слънце. “Чакам те. Ела”, повтаряше често музата някъде отдалеч, макар че я чувах добре. И всичко, което виждах по пътя наистина съществуваше и ме правеше по-силен и уверен. Беше очевидно, че изолираността на апартамента ми ме бе ограничавала в мащаба на мисълта ми. Това, което видях онази нощ, не бе кой знае какво - очертания на сгради и онзи полуготов строеж. Хора нямаше.

Тя ме повика да вляза в строящата се къща. Изкачих се пъргаво по прашните стълби, прескачайки празни пликове за цимент и разхвърляни безразборно парчета арматурно желязо. “Тук съм. Ето ме - още малко”.

Последният - четвърти, етаж нямаше таван. Небето беше чисто и дружелюбно демонстрираше красотите си. Огледах се и пристъпих към това, което беше замислено като тераса, но нямаше още парапет. Тогава я видях. Не - усетих я, защото се сляхме и вече знаех какво изисква от мен. Застанах на ръба на терасата и погледнах надолу. Пространството пред строежа беше запълнено от неизброимо количество хора, а тя искаше да направя крачка напред. Моята муза ги беше събрала. “Да, една крачка към тях и всичко ще бъде наред”, ми нашепваше вътре в мен.

Превъзбудено ромолене на хорско очакване озвучаваше тъмната улица пред недовършения строеж. Очакваха да направя крачката и да полетя надолу към тях, но не за да сме заедно, а за да видят съдържанието на главата ми. Тя ми шепнеше уверено “Само една крачка”.

Крачката направих, бидейки едно с моята муза. Прелитах последователно по низходящ ред през етажите на полуготовата къща - трети, втори, първи и бидейки на първия, си спомнях третия и втория. А хората разтягаха в съзнанието си времетраенето на моя полет - моя коронен номер и наблюдаваха внимателно всекки детайл. Два метра преди съприкосновението на главата ми със земята започнах да очаквам бурните овации на многобройната публика, която се беше събрала специално заради невероятното шоу - изложба на съдържанието на моята глава.

ТУП - ударът се състоя, съдържанието на главата ми излезе наяве и овациите - овации нямаше. Нямаше никого, освен кучетата, съпровождащи еди клошар, който се мотаеше наоколо в търсене на своята вечеря.

Не бях очаквал, че ще се превърна в храна за един беден, отритнат нещастник и няколко помияри. Очаквах поне да съм част от блюдото на парти в чест на млада жена, спечелила международен конкурс за красота; коронясването на бизнесмена на десетилетието или друго.

Определено неуспешен опит. Но все още вярвам на моята муза и на коронния номер, който винаги изисква от мен. Тя е изобретателна и не се повтаря в желанията си. Трябва да призная, че много се двоумях с коя случка да обрисувам същността й - с тази, с която го направих, или с онази, при която се снабдих с малък мощен пистолет и направих с мозъка си друг тип изложба, отново закаляваща способността да бъдеш честен.

Усмихвам се широко към огледалото и се надъхвам от образа си. Е, не очаквам да видя големи кучешки зъби, но и така е добре. Нямам време да се стресна, защото веднага бурно одобрявам този образ и чакам да видя капчици течност по краищата на зъбите си. Големи, страховити – достолепни.

Поглеждам отляво – зъбът е голям! Отдясно – проблясва криво в огледалото. Мисля, че трябва някой да ги види. Не, всички трябва да ги видят. Изръмжавам авторитетно към огледалото и вече се стряскам. Шегувам се. Пак съм си същият – като всяка друга сутрин. Зъбите ми съвсем не са големи – големи са амбициите ми.

Всичко започна с ръмженето по време на секс. Изръмжах, но не чух нищо, защото тя ръмжеше по-силно от мен. Изревах, не – изкрещях, но отново не се чух – тя крещеше по-силно от мен. Колкото по-силно крещеше, толкова по силно крещях и аз. Два звяра се надъхват един от друг.

После извадих меча си, размахах го мощно във въздуха, и изявих желания да счупя нещо с него. Това е върхът на усещанията ми. Има само едно, което превъзхожда върха – то се намира на над всичко.

Излизам от банята и отивам да видя белия лист, който мисля да прибера на специално място, за да го гледам в специални моменти. Бих казал: просто един бял лист с нищо не означаваща драскулка в единия край. Маркерът, с който е направена драскулката , лежи върху листа. Мисля си: лежи гордо. Видът на един лист с разкривена драскулка, която аз наричам „еротичен подпис“, ми носи изключително гъделичкащо егото усещане. Може би трябва да патентовам технологията му и всеки път, когато хората се сетят за него или го правят, да споменават моето име.

Остави таз мания за величие. И все пак – технологията:

• Избирате един маркер (по възможност съвместно с нея) със средна дебелина. Например с дебелината на три обикновени химикалки. Добре е маркерът да няма остри ръбове

• Избирате подходящ лубрикант

• Взимате една tabula raza – в случая бял лист

• Намазвате маркера откъм неотваряемата му част с лубриканта

• Намазвате хубаво и най-подходящото за пъхане на маркера място

• Поставяте маркера много внимателно вътре, но не го вкарвате повече от половината

Партньорката е права, зад гърба й има стол, на седалката на който разполагате белия лист. След като маркерът е поставен, тя разкрачва крака и прикляка така, че почти да седне. Махате внимателно капачката на маркера и го придържате, докато тя с движения на таза прави вашия общ еротичен подпис върху белия лист. При системни упражнения може да се достигне до калиграфски висоти в изписването на имена, дори на кратки поетични форми. Тук, разбира се, седи въпросът дали са необходими системни упражнения, които водят до рутина. Та нали се подписваме именно с цел да разбием рутината? Огромният емоционален удар идва точно в момента, в който идеята за това ни обладае. Не, нека не говорим извинително – ние генерираме идеята.

В този момент гордо си казвам: ето така се забавлявам. Инстинктивно търся огледалото, за да видя как изглежда този човек. Възгрозничък, но запомням неговото изражение – своето изражение.

Поглеждам към нея – тя е с гръб на две крачки от мен и прави небрежно косата си на кок. Няколко кичура се освобождават живо от шнолата и падат на гърба й. Мисля си за вкуса на кожата й, докато я приближавам. Протягам устата си напред. Лицето ми се удължава във формата на муцуна на мравояд. Забивам зъбите си в плешката й, като стискам силно челюсти и откъсвам от месото й. Тя се обръща към мен и ме гледа в очите. Имам желание да потъна моментално в тях, но това ще промени всичко – ще ме извиси до състояние на неучастие, пасивно наблюдения на нейните действия и именно това е, което няма да направя. Та дори сама тя ще се разочарова от мен, ако я оставя да прави сама каквото си пожелае. Моята активност е това, което я надъхва. След миг на размисъл усещам, че тя все още ме гледа в очите и свеждам поглед надолу, за да стана свидетел на това как изважда меча ми и го забива в себе си. Целувам я със зъби по врата, но не се заслушвам в думите й, защото мисля, че ще се окажа в порно филм. А аз държа да остана в моя филм. Предпочитам да нарека думите й ръмжене и да й отговоря със същото.

Защо се нуждая да се дистанцирам – да правя усилие с цел да поддържам себе си в някаква роля? Защото задачата, която съм си поставил, е да се фиксирам върху чувствеността и да й вдъхна по-дълбок смисъл, отколкото притежава. Едни определено физически усещания придобиват висока стойност, когато усетя как емоциите ми изгарят сладостно под тяхно влияние. Без роля ще бъда едно с емоциите си и ще се лиша от огромното удовлетворение да ги наблюдавам някак отстрани. Твърде бързо ще се доближа до края.

А най-благоприятното в случая е, че влизам в ролята си съвсем спонтанно. Но защо го правя? Защото всячески се опитвам да не се докосна до онова усещане, което се намира над всякакви емоционални върхове. Определена дистанция от него е полезна, защото то е абсолютът, до който прибягвам само в краен случай. А е достатъчно да знам, че той е там – вътре в мен.

Всичко, казано дотук гори някъде отзад – във фона на пиесата, която играем в момента. Определено не чувам своето ръмжене, защото онемявам при съприкосновението с нейната роля. На път съм да изостана – тя тича толкова бързо напред. След миг съм се изравнил с нея – тъкмо в момента, в който тя тръсва силно глава, шнолата пада и косата й се разпилява върху лицето ми. Но тя слага шнолата именно заради това – за да падне в края на пиесата.

Това се случва минути преди да изляза за работа. А там, след половинчасово подрусване в рейса, не виждам какво може да ми се опре.

Протяга ръка към звънеца на апартамента. Подскача колкото може, но няколко сантиметра не му достигат. На тежката врата - огромен резбован къс дъбово дърво, има прозорче със завеска. Ако можеше само да надникне, да проумее какво става вътре…

“Почукай и ще ти бъде отворено.” Той е малък и няма откъде да знае.

Малкото момче съм аз. Зад голямата дъбова врата също съм аз.

(сексуална миниатюра)

Всички тези неща, които хората правят, правейки секс, или с които изпълват сексуалната си практика, са много често част от сексуалните им желания, а дори и от сексуалните им намерения. И то малка - много малка част от тях.

Ти седиш на стол в средата на празна стая. Аз съм прав, с лице към теб. Облечени сме. Всичко в стаята трепти (а това е само въздухът - празното пространство) от сексуално напрежение. Аз треперя от сексуално напрежение.

Мълчим, създаваме и усещаме сексуално напрежение. Гледам те, гледам устата ти и искам да ти говоря. Започна ли да ти говоря, затварям очи, но аз искам да те гледам и затова мълча.

Мълчим и аз мога само да предполагам какво съдържа твоето мълчание. И все пак бих направил всичко, за да не говорим. Ако се говори, ще говоря аз. Но аз мълча и напрежението се покачва. Искам да ти кажа, крайно възбуден, че изваждам пениса си - голям, пулсиращ и червен. Ти понечваш да го хванеш - рано е, затова те спирам с жест.

Прокарвам ръка по него - от върха му към основата му, но изисквам да гледаш мен, а не него. Изисквам да гледаш мен, защото искам да ти говоря. Искам да говоря на твоето лице и на нищо друго. Искам да ти кажа, че ти казвам да покажеш езика си - не много. Ти го показваш, като отваряш устните си и го поставяш между тях. Седиш с изправен гръб, леко наклонена напред - езикът ти е розов и свеж.

Насочвам пениса си с ръка напред - към устата ти, което е почти равнозначно и равносилно на всичко, което се очаква да последва. Искам да ти кажа, че първо докосвам с върха му езика ти, който се подава малко между устните ти, после почесвам болезнено твърдата му глава в тях. Искам да ти кажа, че от това ми прималява и почти ми се подгъват коленете. Но краят е далеч - и пъден и желан.

(очевидно целият шум от векове и за векове е по повод края - толкова много шум заради няколко мощни пулсации, след които остава усещането за безсмислие и безпътица. По-скоро не желая да се подчиня на природата - особено щом усещам, че мога. Давам си сметка, че очакването е това, което е достойно да бъде цел, а не краят. Макар в последна сметка очакването да е очакване за край, аз поставям като своя цел очакването, а не края и моята задача е да поддържам състоянието на очакване.)

Искам да ти говоря за това, че то казвам за отвориш устата си. Само мисълта за това предизвиква всичко, което е в стаята, да изчезне и да остане мозъка ми, пениса ми и твоята отворена уста. Всичко друго е плътно, бетонирано и не съществува. В този момент нищо не съществува, защото аз няма връзка с него. Твоята уста се отваря и аз искам да ти кажа, че ти казвам да спреш и да я оставиш полуотворена.

В момента дори не виждам твоите очи, които ме окуражават, дори забравям, че гледам твоята уста, която е отворена.

Искам да ти кажа, че, ако влезна в нея сега, ако направя това, което и ти положително очакваш, отново ще достигнем докрай - ще завършим етап, ще преминем нататък, ще вървим към край.

Но аз имам желание и воля за друго. Искам да ти кажа, че твоята наелектризирана и набъбнала от очакване уста няма да усети главата на пениса ми вътре в себе си и това - само в името на отложения край, неосъществения край. Така очакването не се осъществява в край, не се развива в изход.

След един безкраен миг на очакване, съдържащ комай всичко ценно, свързано със секса, аз доближавам безкрайно наелектризирания си пенис към устата ти, но не го вкарвам вътре, а го допирам до бузата ти и след това я разтърквам с главата му.

Сега те виждам и ето сега искам да те снимам и след това да ти дам снимката с въпроса: при вида на собственото си изображение в такъв момент можеш ли да изпиташ умиление от спомена за неосъщественото очакване? Можеш ли да усетиш щастие?

Това са неща, които не ти казвам. Това, което казвам, е това, което правя.

Два чифта големи кафяви очи ме проследиха мудно, когато си проправих път между всички хора в автобуса, които не искаха да седнат на единственото свободно място. Отпуснах се тежко на стара седалка и извадих книга от чантата си. Преди и след работа, докато се придвижвам натам, накъдето отивам, прочитам почти всички книги, които ми попадат в полезрението. Под слабото осветление в автобуса извадих сборник от разкази на Борис Виан – „Пази се от оркестъра“. Честно казано, купих книгата с очакване за някакви страхотии, но разказите бяха по-скоро лишени от кой знае какви емоции и не ми вървяха лесно.

Прочетох първия абзац и вдигнах очи. Вечерните гледки на кварталите поне ми позволяваха да си мисля, за каквото си искам. Държах книгата отворена, но усещах безпокойство и знаех, че тази вечер няма да чета в автобуса. Два чифта големи кафяви очи мудно ме обгръщаха и ми носеха усещане за лигав и студен допир. Усещах това, но все още не бях ги погледнал. Обърнах се дръзко към тях и почувствах, че ми се повръща. Поех дълбоко въздух и сведох поглед.

Срещу мен седяха майка и син с абсолютно еднакви големи кафяви очи и бавно примигващи клепачи. Момчето създаваше впечатление, че е дебилно, а майката … тя беше уморена. Всъщност очите има не бяха абсолютно еднакви. Нищо не може да е абсолютно еднакво на друго. Но имаше нещо, което се повтаряше в очите и на единия, и на другия. Може би гени или нещо друго…

Момчето беше тринайсет-четиринайсет годишен дългун с безразборно разпръснати по лицето пъпки. Беше се облегнало изцяло върху майка си, която от време на време го целуваше по лицето (все ми се струваше, че прекалено близо до устата) и оставяше следи с неопределен цвят. Тогава усетих защо ще повръщам – момчето прот