серхио давила

“Broadsword”

(Jethro Tull)

I see a dark sail on the horizon set under a black
cloud that hides the sun.

Bring me my broadsword and clear understanding.
Bring me my cross of gold as a talisman.
Get up to the roundhouse on the cliff-top standing.
Take women and children and bed them down.

Bring me my broadsword and clear understanding.
Bring me my cross of gold as a talisman.
Bless with a hard heart those who surround me.
Bless the women and children who firm our hands.
Put our backs to the north wind. Hold fast by the river.
Sweet memories to drive us on for the motherland.

Определено имах въпроси след изречението “Смелост/страх; ези/тура. Няма страх, няма смелост; няма монета, няма ези/тура.” То звучеше неуловимо. Очаквах развитието на мисълта да върви по следния начин: Смелост/страх; ези/тура. Няма страх, няма смелост; (което да се отнася към другото като очевидно отношение - А се отнася към В, както С се отнася към D, а именно: ) няма ези, няма тура. Отскачането в друга посока с “няма монета, няма ези/тура.” бягаше от тривиалната конструкция, която така или иначе не водеше към нещо ново (макар и да беше вярна). Трябваше ми обяснение.

Момичето с дълга коса вече беше хор, който издекламира към мен:

- Съвършената любов прогонва страха. Но ти разтвори в себе си това, от което се страхуваш, защото този акт е път към нея.

А един от тях се отдели от множеството и ми каза:

- И никога не губи концентрация!

(По-късно ми хрумна как може да се представи графично изразът “Смелост/страх; ези тура. Няма страх, няма смелост; няма монета, няма ези/тура”)

Онзи ден дочух случайно разговор (май говореха две жени с гласове на бабки), докато пиех бира в капанчето под липовите клони.

- Кое е по-ценно – питаше тя и усещах (без да виждам), че подкрепя въпроса си с изправен показалец нагоре – да пребориш страха, когато най те е страх или след време да се върнеш към него и да осъзнаеш, че го няма?

Отпих първата глътка от бирата – най-хубавата – и се позавъртях, за да попаднат двете бабки поне в периферията на зрението ми, но да не наруша с нахален поглед дискусията им. Ако не ме лъжеше периферното зрение, нямаше две бабки, а едно момиче с дълга права коса, което скачаше в начертани по земята квадратчета. И беше повече от ясно, че мен пита.

- Разбери от какво те е страх (се чух да отговарям) – кое точно е това, от което се страхуваш - и го унищожи в себе си, разтвори го. Тогава няма страх, а оставаш само ти, но променена.

Тя обаче скачаше от квадратче в квадратче – ту с един крак, ту с друг крак, ту с двата крака – и внимаваше в това, което правеше, загледана отдадено в начертаното по земята:

- Спартанският подход е да тръгнеш на бой със страха, когато най те е страх.

- Това е невъзможно.

- Зависи какво искаш за себе си.

- Говориш за смелост.

- Няма смелост.

- Как така? – глътка бира.

- Смелост/страх; ези/тура. Няма страх, няма смелост; няма монета, няма ези/тура.

Посвещавам на човека, който написа „Мистерията на страха“ - Мануел Фигероа.

Две млади жени пресичаха платното на Руски паметник. Движението през деня е много натоварено и за пешеходците е почти невъзможно да преминат от единия тротоар на другия. Младите жени вървяха бавно и самоуверено през платното. Явно шофьорите не бързаха, защото никой не натискаше клаксони, докато те двете движеха телата си бавно, бавно по платното. Тяхната осанка (защото те двете имаха една обща осанка) излъчваше увереност. Те знаеха, че всички ги гледат и нямат нищо против да почакат (гледайки ги ) малко повече, за да пресекат. Гледах ги в гръб и не знаех откъде идваше тяхната увереност. Вероятно бяха под 20-годишни, защото бяха слабички, с дълги негъсти прави коси. Вървяха може би като на модно ревю, където моделите дефилират нарочно дистанцирано от публиката. В един момент не можех да си кривя душата и да не призная пред себе си, че си казах: те са курви.

Пресякоха, а от другата страна на тротоара една около 40-годишна жена се размина с тях и когато погледна младите жени в лицето, каза: „Боже мой!“. (Струва ми се, че в мимиката й долових съжаление към двете жени, в същото време и женска солидарност към съдбата им, но на повърхността на чувството се усещаше отвращение, но и подценяване на младите в полза на възрастта, в която се намираше жената). Тогава една от двете млади жени се обърна след нея, явно ядосана, и я погледна гневно, предъвквайки бавно арабски сандвич, който държеше в ръка. Очите й гледаха бавно – тъй, както дъвчеше сандвича – и аз разбрах, че те са друсани. Тогава младата жена каза на другата: „Таа па ми каза „Боже мой“, като мина покрай нас!“.

Две млади, неинтелигентни, друсани, курви ходеха бавно по платното и предизвикваха вниманието на хората – мъжете бяха доволни, а жените бяха ужасени. Отминах бързо и ми стана много мъчно, когато си помислих какво ли трябва да изтърпяват, когато продават себе си, за да получат това самочувствие, тази надменност.

Дали беше слънчево или валеше дъжд, дали беше сутрин, обед или вечер, не знам. В онзи момент нямах нужда от този тип ориентир, защото нямаше значение за мен. В случаите, когато имам нужда да усетя аза си, когато пожелая да очертая границите между съществото ми и всичко останало, се оглеждам, за да видя нещо познато. Тогава знам къде се намирам, знам какво става около мен, знам какво правя и какво не правя. Ако се движа с кола, с рейс или с нещо друго, се оглеждам, виждам света – всичко, което не съм, определям го като чуждо и разбирам къде съм и какво съм. Това е нещо като да се събудя от сън.

Обикновено в будно състояние не ми се налага да се оглеждам стреснато, защото (както всичко останали, вероятно) постоянно докосвам окръжаващата среда с очи, слушам звуците около мен, определям границите на света и своите граници в него. Знам кое е „аз“, кое е „другите“ („другото“). Така е и с останалите, вероятно. Затова с „другите“ изглеждаме близки един за друг – всеки от нас знае къде се намира, всеки знае къде отива. И това личи от една повтаряща се у болшинството целенасоченост в поведението и концентрираност на погледа, които наричаме адекватност.

Пример: намирам се в хорско множество, виждам тази адекватност у всички останали, те я виждат у мен – значи ние сме адекватни (и по-точно казано: еднакви – което ме подтиква към извода за крехкостта на понятието „адекватност“. Крехкост, която зависи от негласните договорености между хората в даден момент – кои реакции се приемат за нормални от всички хора, т.е. как всеки един би реагирал при една и съща ситуация. Когато обществената договореност по отношение едикаквоси се изпълнява от всеки отделен човек, тогава всеки по отделно и всички заедно са адекватни. Този, който не реагира по очаквания начин, е неадекватен – защото не може да спазва договорености, закони, т.е. не може да живее с другите).

В едно множество от хора всеки определя себе си и държи да бъде „аз“ в множеството „другите“. И защото с всички е така, изглеждаме еднакво и затова познати, а средата като цяло изглежда дружелюбна. Средата представлява едно „аз“, с което всеки един от множеството (като част от средата), което изгражда, се идентифицира.

Вглеждам се в очите на хората и виждам, че знаят кои са и къде се намират – това ме успокоява, защото осъзнавам, че са като мен и аз съм като тях.

Когато слушам музика, обаче, и се намирам сред другите, които ми служат за ориентир за това кой съм, как съм и къде съм по принцип, т.е. винаги, сетивата ми вече не са заети с това да определят границите на света и на „аз“ в света. Тогава слухът ми, който дава една голяма част от информацията за света, не се занимава изцяло с него, а се насища с музика, която обичам. И тъй като едно от сетивата ми (намирайки се сред хора в рейс – много хора на малка площ) не е изцяло заето със света - „другите“ - останалите сетива също са предразположени към разфокусиране от другите (и по този начин от „аз“). Очите се насочват нанякъде, но не с обичайната задача да търсят информация за „другото“, а просто за да са отворени – защото не спя. Мислите от своя страна също не са заети изцяло с постъпващата информация за „другите“, а в същото време с тялото си се намирам в тях. Мислите ми са разфокусирани, далечни, приятни и удивително полезни в момент, в който не са заети с идеята да определят местоположението на „аз“ и „другите“. Тикнал съм слушалките на телефона си в ушите и всъщност не съм там със съществото си, макар и с тялото си да съм в рейса. По-удобно ми е да съм седнал, за да мога да си позволя по-голямо отпускане.

Очите ми се движат безцелно и бавно, мисълта е лека, а ушите – доволни. На седалката срещу мен (не помня точно в кой момент) е седнала една възрастна дама. Първото, което мисълта ми регистрира върху нея, е забрадка, а това веднага ме води до клишираното заключение, че жената срещу мен е старица. Свикнал съм да давам определението „старица“ на жена, която носи забрадка (нямам предвид религиозни забрадки, защото те личат). Възрастните жени, от своя страна, много често носят забрадки. Така, както е често срещано явление да видя възрастен мъж с шапка с периферия. Модата на тези шапки е минала отдавна, а дори и сегашните възрастни мъже са имали своята младост, в която ги е интересувало каква е модата, след като шапките с периферия са били вече излезли от мода. Но възрастните мъже – също като мен – който съм свикнал да ги виждам с такава шапка (значи: независимо в кое от близките десетилетия се намирам, щом видя човек с шапка с периферия, ще си помисля, че това е възрастен мъж и най-вероятно ще съм прав), търсят някоя изостанала от вехти времена (или дори от бащите си ) шапка с периферия или купуват такава и по този начин си слагат табела „старец“ (според мен съвсем съзнателно и в това не виждам нищо лошо). Другата стандартна шапка за възрастен мъж е таке.

Забрадката е първото, което регистрира мисълта ми, но очите ми докосват лицето й, което наистина е осеяно с бръчки, а са привлечени от правилните й черти. Тази жена е била хубава в младостта си и това личи от осанката й, която в никакъв случай не е наперена или нагло недостъпна, но издава самочувствие и гордост, дискретност и мъдро разбиране на факта, че годините на младост и сексапил са останали са миналото. Очите й – погледът ми е спрян върху тях и може би дори осъзнавам, че са сини. Очите ми лениво се местят от бръчка на бръчка, от носа към брадичката и към нейните очи, които също се движат и изследват света. И тогава осъзнавам, че зад това възрастно лице, от тези сини очи на старица надниква животът и наблюдава света. През очите й животът надниква и вижда себе си.

Той отвори уста и пое подадената лъжичка с черешка и сметанов сладолед. Лицето му сияеше от щастие – като на дете, получило отдавна очакван подарък. Остави сетивата му да се насладят на разтапящия се сладолед със затворени очи. Опитваше гладкостта на черешата с език и, поемайки с цялото си същество обгърналите го слънчеви лъчи, извади костилката през дупчицата на дръжката й. Отвори очи с въздишка на блаженство, изплезвайки езика си, на върха на който стоеше мъничка костилка, след което я взе с пръсти и я остави внимателно пред себе си.

Това, което виждаше, беше красивата жена, ядяща своя сладолед, смъкнала надолу слънчевите си очила, за да може да наблюдава насладата му. Той се протегна и я целуна по лявото стъкло на очилата, след което се отдръпна бързо. По стъклото се стичаше бяла сладоледена капка. А се отдръпна в опит да избегне пръските сладолед, които идваха от устата й в негова посока. Не успя да се скрие, затова се избърса невъзмутимо и я хвана със сладоледени ръце мило за лицето. Тя се сепна, взе стъклената купичка с поразтопен сладолед с една-две черешки и, след като му я изсипа на главата, се затича по пясъка към морето, което закачливо пляскаше с дребни вълнички. С лице, наполовина скрито от сладолед и неколкостотин песъчинки, които се залепиха при внезапното й бягство, той се втурна след нея, събаряйки пластмасовите столчета зад себе си и малко преди тя да достигне водата, я държеше в ръцете си, пискаща и очакваща скорошния допир с хладната вода, която щеше да ги скрие от хорските погледи (и без това насочени към тях), докато за пореден път използваха всяка незначителна причина да измислят нещо ново – неподвластно на обяснение – осъществявайки несъществуващи по книгите положения във водния секс.
За водния секс не бих могъл да кажа много, нито за сухия. Няма много за казване. За друго става въпрос.

След известно време излязоха на брега, облени в слънце, порейки кристалния въздух – той с нейните миниатюрни бикини на главата (като маска на командос), а тя обута с неговите боксерки – със сутиена й завързаха една голяма медуза, която явно искаше да им даде съвет някакъв. Уви!

Ядяха диня в стаята си, когато се заговориха на обичайната тема – той педераст ли е или просто му е омръзнало да препуска по окосените морави на Влажната долина; не, не било така; напротив – тя била закоравяла лесбийка която го изваждала от почивката му. След това постигнаха крехко примирие и подхванаха по-необикновени теми.

- Не ти ли се струва гаден оня виц за сомалийските деца?

- Кой виц?

- Ами, този, дето отишъл Дядо Коледа при сомалийските деца и ги попитал: “Ядохте ли редовно през годината, мили деца?”, а те му отговорили: “Не, Дядо Коледа.” “Няма за вас подаръци в такъв случай”. А? Не е ли гаден?

- Ха-ха-ха! Гаден е. Не, по скоро е смешен и е на място.

- Как така на място? Това е подогравка със страданието на хората.

- Напротив – измислянето на такива вицове е породено от страх да не ти се случи същото на теб. Това е осмиване, сарказъм към нещастията, за да ги обидиш, да ги отдалечиш от себе си, да ги отблъснеш, както би се случило с някого, когото не познаваш. Затова толкова силно въздействат, защото толкова са силни неприязънта и страхът към тематиката.

- Виж ти!? Такъв подход не беше ми минавал на ум. На мен ми се струва, че това е бездушна подигравка от гледна точка на превъзходството в социланото положение. Така е с класите в някои страни. Не могат да се смесват, не могат да имат нищо помежду си, закотвени за цял живот…

- Не знам дали е така.

- Я стига философства. Ела да изядеш ягодката. Виж я как те гледа!

Нещата отново се размътиха и бледа, почти прозрачна течност заля всичко. Тъмнорозовите отблясъци по стените на улея, по който се пързалаше, създаваха впечатление за безкрайност. Улеят приличаше на онези водни пързалки – ролба. Както и да е – не искаше никога тунелът да свършва.

«Обичам те, обичам те, обичам те…», повтаряше тихо с наближаващата еякулация.
Сепна се, все едно беше близнал батерия от четири волта и половина. Събуждайки се, осъзна, че се намира в собствената си стая у дома и всичко досега е било хубав сън.
Усети, че някой работи над пениса му. В нощния мрак, разбуван от бледите лъчи на уличните лампи, видя позната глава да се издига и спуска в скута му. Бе му съвсем позната, много по-позната, беше…

Той остави главата да върши, каквото беше започнала и безмълвно се разтерсе от ридания, които дойдоха с мощната му еякулация.

Тресеше се целия, без да може да спре, свит на топка, обърнат безнадеждно към стената. «Защо? Защо? Защо?», повтаряше тихичко.

Вратата на стаята му се открехна, после се затвори от външната страна, а фигурата, която напусна, остави след себе си до болка познатата му любима миризма на жената, която беше видял първа… Майка му.

Една с нищо неотличаваща се от други утрин даде начало на ден, в който нямаше да се случи нищо по-така. Мъглицата се вдигаше бавно. Мръзнещи кучета се гушеха около пушещи шахти, закривайки с гърбовете си гледката на приземния прозорец, на който му липсваха пердета и ръка на домакиня…

…голият крак стоеше изправен, опиянявайки се от съвършеността си. Нервна, силно окосмена ръка непрестанно се плъзгаше по повърхността му, като го попляскваше по бута от задната страна и разтриваше руменината на пламналото място. Другата ръка навлизаше с два пръста в тялото й, усещайки доволно течния му отклик. Въздухът в стаята се раздвижваше от редуващи се нервен женски смях и стенания…

Не, това не се случваше с брадясалия човек в приземния етаж. Той седеше на стар дървен стол по гащи, приведен над бял лист и нанасяше на неравни интервали по една-две грижливо подбрани думи - пишеше порнографски или еротичен разказ: не можеше да го определи със сигурност. Във всеки случай не беше на тема крушение на идеалите, битово унищожение на личността и въобще - житейски драми.

…притискаше с бюста й члена си и се движеше бързо напред-назад със стиснати очи и отметната назад глава…

Нямаше я “неговата домакиня”, както обичаше да нарича един свой въображаем образ. Стаята миришеше на цигари и застоял живот. Стара тенекиена печка “Лъч” работеше на голия циментов под. Той помръдваше босите си стъпала пред нея и се мачкаше с ярост между краката, докато умуваше над всеки следващ израз.

…размахваше твърдия си като дърво член, докато с бели капки я обсипваше по цялото извиващо се тяло и попиваше всичко с кръвясали до пръсване очи…

На кой му пука, че едикой си спечелил голяма популярност с разкази на тема социалното неблагополучие на хората. Кой ли пък ги чете! Кой ли пък го интересува? Поредното протеже на вестникарските редактори. Даже интервю са му взели. Защо изобщо трябва да се пише на социална тема. За кого се отнасят подобни писания? На социална тема пишат само комформистите, подлизурковците, “бардовете на народа”. Ах, колко сме актуални…

Ние мислим за “този народ”. Сякаш не са част от него.

…крещеше, докато усещаше играта на устата й с тестисите му…

Пишеше това, което му беше на душата. Десети месец “почиваше”, както обичаше меко да нарича безработието си. Не си спомняше преди колко време (всъщност си спомняше точно - преди стотридесетиседем дена) изчезна любимата му миризма и стаята му започна да се задушава в самотна пръчовина. Дълговете му растяха всеки месец. Много обичаше да повтаря на приятелите си една мисъл на Чарлз Буковски, че всеки неудачник се опитва да стане писател.

…тя го подканяше: “Скъсай ме с този член, Терминаторе!”…

Какво ти писане на социални теми. Последният разказ на протежето бил за някакъв дето го изгонили от работа и после той получил инфаркт.

Ха-ха! Глупости. Човек може да издържи много повече.

…потъваше в нея…

Държеше ръка между краката си и, мачкайки меката си плът, пишеше за твърд като дърво член. От дълго време се гневеше на липсата си на въображение. И най-впечатляващите изрази, които успяваше да изфабрикува, не можеха да предизвикат размърдване на мъжествеността му - последният признак, свързващ го с понятието за истински мъж. Проливаше по някоя сълза, докато беше сам. А плачеше доста често.

“…ти си невероятен, Терминаторе. Ти си нерез…”

Продължаваше жизнерадостното си повествование. Душевното му състояние беше дотам разклатено, че след някой и друг ред май щеше да сложи в устата на героинята убийственото: “Обичам те, Терминаторе!” и след това само: “Обичам те.” и да запълни с него страници, докато го изписва в захлас. Не нямаше да падне толкова ниско. Нямаше да признае тъй лесно болката от липсата й. Няма - на инат.

“О, Терминаторе”, съскаше през зъби, “побъркваш ме! Не слизай от мен! Искам да ме разкъсаш!”

Внимание!… Нещо се размърда в старите му слипове… Нещо… Нещо стана… Ооо… Той стана! ТОЙ СТАНА! Значи повествованието действаше.

Щеше да го довърши и да излети направо към редакцията на вестника с разказа под мишница. Щеше да им го връчи тържествуващо и да им натрие носовете на тия разбирачи на художествена литература - критици, редактори и пр. Ще видят те кой е по-близко до душата на човека - някакви фалшиви социални брътвежи или ТОВА.

И тока нямаше да му го спрат и може би тя щеше да се върне… Може би…

След два часа стоеше мръзнещ пред вратата на редакцията и удряше сегиз-тогиз крак о крак. Чакаше отговор с посинели устни. След един час почука на вратата и влезе, колкото да попита какво са решили за разказа му, толкова и за да се сгрее. Жената зад бюрото го погледна по смешно оплешивяващата глава и каза важно:

- Вашето произведение е изпълнено с, така да се каже… много… нали разбирате - секс. То не е близо до душата на човека, до проблемите му. С две думи - не ми върши работа.

- Напротив, той е много близо до душата! - разпалено запротестира той, а пред очите му отвъртяха бушона, а тя изчезна в бездната на съзнанието му. - Вие не разбирате, този разказ е… - щеше да кажа колко важен бе за него, но жената го прекъсна.

- Да, този разказ е порнография!

- А животът ни не е ли… - но не успя да се изкаже, защото дъхът му спря и го стегна в областта на сърцето. Инстинктивно потърси опора и седна нескопосано на стола до бюрото. В съзнанието му се появи: - Това е. - но не го изрече. Жената от другата страна на бюрото стана рязко и се дотътри до него тревожна.

- Господине, господине!

Той се чувстваше лек и спокоен и не виждаше смисъл да й отговаря. Летеше…

- Господине, може би ще се споразумеем за разказа ви. Може би, ако го пооправите тук и там, ако смените темата…

Но никой не я чуваше.

Престъпление от любов. Престъпление за любов. Присъствам на публичното отсичане на собствената си глава. Защо е нужно да бъде публично? Защо е нужно да бъде изобщо? Не разбирам как е възможно да издигне и спусне този невероятно тежък товар с призрачна лекота. Вероятно тя не възприема нещата по същия начин. Необяснимо привлекателно е да наблюдаваш как с видимо никакво усилие прави така, че солидна постройка да изчезне и на нейно място да остане огромна дупка - заради солидните основи на творението. Моето творение! Публично изчезва, като с магическа сопа докоснато!

Всъщност, публично е дотолкова, че се намираме в кафене. Времето е хубаво и седим отвън. Има много хора. Говорим си за нас. Приятно ни е. Обичаме се. Аз обичам да целувам задника й. Отначало го взимах присърце - сега просто изяждам съдържанието му.

Тя обича да гледа как отрязвам пениса си, как го слагам на масата и след това си говорим за съществените неща от живота. Тя го взима и си играе с него. Върти го в ръка като цигара. Усмихва ми се с красива усмивка.

Обичаме се.

Тя гледа моето творение, а аз го кипря. Винаги го правя с нея. Ами да, за нея и заради нея съм го построил. Мисля, че е едно от най-красивите ми творения. Тя го поглежда отегчено и отвръща поглед, оставаща сляпа за катастрофиралата ми игра. Докосвам врата си - имам усещането, че ми е отсякла главата. Оглеждам се. Никой от хората наоколо не демонстрира да е видял нещо такова.

Вие ми се свят. Пред очите ми са отломките. Искам да се веселя. Имам огромна нужда да мастурбирам…

Завеждам я на представление. Не… тя си е грамотна, ходила е и друг път на театър. Но от едно представление… винаги има смисъл.

Играе се отвратителна пиеса, писана от някого, чието име не знам.

Седим на последния ред и я питам дали смята да замине за другаде. Напомням й, че тук има много неща - ненарисувани картини, неусетени аромати. Предлагам й да позираме на Великия художник, който ще направи така, че да пребъдат носовете ни. Тя ми отговаря, че напоследък имала непоносимост към аромати. И по-точно от времето, когато съм пръднал, заливайки се от смях. Освен това, тази територия била прашна и тя не смятала да се разхожда с гумени ръкавици и парцалче за почистване под мишница.

Доскучава ми - това го знам и без да ми го казва. Деликатно обръщам вниманието й на факта, че възнамерява да напусне нещо, което не е само нейно и че аз не бих се чувствал удобно на нейно място. Освен това онзи ден аз, не някой друг, изпрах мръсните й гащи безропотно. Тя ми отвръща, че ташаците ми били твърде големи и отровата, която произвеждали, можела да накара всичките й приятелки да прегракнат. По този повод ми благодари, че се намираме в театър и че не се налага да напъва изстрадалите си гласни струни в тази тишина.

Отклонявам въпроса и предлагам да насочим вниманието си към представлението. Сцената е празна. Тъмно е . Тихо е. На всички седалки пред нас няма никого. Намираме се в Изгорелия театър. Кой е направил тази отвратителна постановка?

Чукам я, докато тя поглъща количества билки. Пристрастена е към гледачки. ГЪРДИТЕ Й СА ГОЛЕМИ и така нататък, но й признавам, че не ми харесват - не са любимия ми тип. Харесвам средни гърди - хубави гърди.

Онзи ден съседът от отсрещната кооперация ми каза, че обича големи гърди - хубави гърди. Изкрещях: “Безвкусица!”, а той хитро наблюдаваше как жена ми си слага сутиен. Голям сутиен!

Решавам, че е единственият, който имам възможност да свалям, но мамка му, това не може да ми пречи да обичам друг вид гърди. Тя ми предлага да й донеса биле от Бомбо Нгонго, а аз се съгласявам с мисълта по дългия път да сваля достатъчно средни сутиени, че да мога да продължа спокойно с големия, който ми се е паднал.

Тръгвам.

Връщам се със сребро в косата и дълга брада, държащ изсъхнала клонка в ръце с много кал под ноктите.

На старото дърво виждам некролог на човек, който смътно ми напомня някого, когото съм познавал някога. Надъхан тип. Снимката му е избеляла от слънце и дъжд.

Отивам пред собствената си къща, захапал клонката на четири крака и драскам с нокти по вратата, въртейки щастливо опашка. Драскам по вратата и чакам одобрение. След известно време вратата се отваря и жена, която смътно разпознавам по големия сутиен, ме поглежда втрещено и ми изкрещява: “Чиба!”

Аз се легитимирам и й предлагам да влезна във владенията си, а тя ми казва, че къщата си имала стопанин, а тя самата имала планове да облагородява имението, в което нямало място за дръгливо псе като мен и ако не съм искал да заприличам на нещо, което няма да мога да позная, трябвало незабавно да напусна.

Признавам й, че аз съм стопанинът, но тя ме завежда при старото дърво и ми показва некролога. На снимката с трудност разпознавам момче, което очевидно обича средни гърди - хубави гърди.

Имам среща на три преки от тук точно в 17 часа. Дали ще успея да се замъкна с този бастун за петнайсет минути? Искам да бъда там на време, за да му кажа, че няма значение. Няма значение как завършва историята му. Знам какво ще ми разкаже. Искам да знае какво всъщност е направил. Пък може и да му е от полза. То за мен е бастун - едва ли ще се възползвам. Но по-добре с него, отколкото без.

Пристъпвам бавно - по-добре така, отколкото да не стигна. В кафенето ме чакат моите сто грама Beefeater без разредител. Не ме интересува, че другите си сипват тоник. И те не ме разбират защо го пия чисто, но няма да обяснявам.

Навалицата ме бави. Към мен се прибллижава едно просяче и говори бързо на цигански. Знам какво иска. Ще му зашлевя една плесница за нахалството и ще видя почудата и болката в лицето му. Или онази бременна, която се опитва да догони тролея. Ако съм на мястото на водача, ще натисна педала и ще се любувам в огледалото на разочарованието й. Пречат на мен и моя бастун да стигнем там, накъдето сме тръгнали. Но какво правя аз? Вместо да обърна гръб (в най-добрия случай) или да направя това, което искам, спирам и пускам монета в ръката на мръсното дете, затичвам се куцешком и пресрещам тролейбуса, викам на водача да спре и да изчака бременната. “Нямате ли капка милост!”

Защото това изискват нормите обществени, когато се намирам на територия в тяхна власт. “Колко добър човек”, биха казали застъпниците за обществения морал. Но имам възможност да бъда това, което моята вътрешна същност има порив да изяви, когато съм сам със себе си и отсъждам със своите мерки и теглилки. Това е моят бастун, без който никъде не тръгвам. Защото залитам, не разчитам на себе си. Без него се чувствам средностатистически човек. За когото са валидни социологическите проучвания и пр. Първичната ми същност се губи и залитам. Усещам, че се сгромолясвам. Както впрочем много, които се нуждаят от бастун (в едни други времена наричан “чук”). Той ми помага да знам откъде идва вътрешната ми борба, неудовлетворението, смущението, когато уж всичко ми е наред.

Чрез моя бастун съм наясно с вътрешната си същност, която съм длъжен да отричам и загърбвам на всяка крачка. Не живея в заблуждението, че съм благочестив член на обществото - самодоволен, защото се намирам на страната на силата, на множеството и обвиняващ, и осъждащ… Загърбил поривите си, както например не успяват да направят престъпниците.

Сега отивам бавно към кафенето, където ще го изчакам и ще му връча бастун, защото знам как приключва историята му, която, доколкото е свързана с моя интерес, започва така:

Ангел протегна ръка, все още със затворени очи усети, че нея я няма. Когато предишната вечер си легна, в леглото имаше едно непознато момиче. Беше си отишла тихо.

Курва?

Добрата непозната - едни от малкото думи, които й каза. Тя разбра и си тръгна незабелязано.

Красива ли беше? Как се казваше? Не можа да си припомни никакви подробности. Малкото, което кристално осъзнаваше, се съдържаше в една дума: порив. Сега се чувстваше мъдър, могъщ и циничен. Поне закратко.

Озова се с чаша в ръка до нея на парти в чест на един ерген, който скоро нямаше да е такъв. Призна, че хората се бяха се постарали да го направят добре. Обстановка, провизии, програма - едно истинско представление, в което участваха всички.

Ангел протегна чашата си и тя го чукна с нейната. Момичето изглеждаше ефирно. Семпли обувки, тънък глезен, крака на танцьорка, които държеше един пред друг и потъркваше, тъмна рокля малко над коляното. Очите му се отвориха широко, а сърцето му удари по-силно. Пое си въздух и повдигна поглед нагоре…

В този момент стана тихо. Всички замръзнаха на място и залепиха очи върху захарно красиво момиче, което се приближи към ергена. Той стоеше сам в средата на помещението, глупаво неразбиращ, с алкохолна усмивка и завързана кърпа на очите. Стриптийз. Момичето развърза кърпата - движение, съпроводено от звуците на 2 live crew (интересен подход - по-добър от тъпото “You can leave your hat on” на Joe Cocker).

Ангел протегна ръка и каза:

- Ангел.

Тя отвори устата си и името й се сля с подвикванията: “Скъсай го, маце!”, “Съблечи го!”. Ергенът пляскаше с ръце и държеше част от дрешките на стриптийзьорката с азиатски черти, повдигнати силиконови цици, стегнати тяло и професионална усмивка. Струваше си парите. Всички погледи бяха в нея. 200 лв за шоу с консумация, ако ергенът прецени, че не го е страх. Това беше подаръкът от всички.

После танцуваха. Осветление от свещи. Опита се да си спомни лицето й или нещо, което бе казала. Един приятел се присламчи към тях и му подхвърли:

- Представи ме на дамата.

- Тя е добра моя непозната. - му каза Ангел. Другият кимна разбиращо и се отдели от тях. После пак танцуваха много. Изглеждаха като съзаклятници, вършещи нещо, което другите не разбират. Смееха се. Той беше привлечен от нея. “Познавам я от два часа. Какво пък.” Наклони се към нея и просто я целуна. Тя си пое дълбоко въздух и задържа дъха си за малко. Партито привършваше.

Вървяха към апартамента му хванати за ръка. Бръщолевеха възбудено. Двама непознати.

След малко, напук на правилото “не си лягай с непознати”, Ангел се плъзгаше в горещата й вътрешност. Тя с мощни тласъци му помагаше да влезе по-дълбоко. От стаята се чуваха животински крясъци - силни и нечленоразделни.

Двама непознати в съзаклятие срещу предписанията обществени. С насмешливо отношение към правилата, които ограничават спонтанните им пориви. Правилата, създадени от слабите и грозните, за да отслабят красивите и силните и да създадат среда, в която да виреят необезпокоявано.

Всички думи, които си казаха, се сливаха в един единствен неконтролиран бунтарски крясък.

Ангел лежеше спокоен и доволен. Сит звяр. Носеше се върху остатъка от чувството на секса с добрата непозната. Усещаше прилив на сили. Желание да премери сили с някого. После просто забрави за това.

Видя я отново на парти, на което беше стопанка. Запознаха се. Тя се казваше Беба и определено му допадаше. Ангел я изпиваше. Чертите й бяха точно това, което се излъчваше от чувството му след първата им среща. Сега правиха секс, желаейки един другиго. С мисъл за удоволствието на другия. Една обезоръжаваща топлота изместваше усещането за бунт и завоевание.

Ангел се измъкна от разхвърлянето легло, без да се обръща. Измъкна се с надеждата Беба да остане добрата непозната, с която всеки път, когато се срещнат, да се свалят. Но това не беше вече непозната, а Беба. Имаше точно определени черти, глас, жестове, походка. Те не излизаха от ума му и сега мислеше за тях с копнеж и болка до следващия път, когато ще ги види.

Нямаше я магията на студения поглед върху тялото, с което не се любеше, а плюеше върху общоприетите порядки. Нещо като да счупиш витрина или да повърнеш в автобус.

Толкова. Няма смисъл с търпението и мазохизма на съзерцател, който знае, че растението ще се разтвори пред очите му, да обяснявам какво ще ми разкаже Ангел сега. Съжалявам го. И нея също.

Ето ги, влизат двамата. Ще им дам бастун (ще им кажа), защото едва ли ще ги видя да припкат. Един бунт, който няма да продължат. Защото така сме устроени.

Чувствай се поздравена от моята сутрешна ерекция - каза Ангел Александров на съпругата си Беба Александрова в началото на онзи важен февруарски ден. Протегна се и концентрирано насочи поглед между краката си.

Беше един от първите дни на Ангел като безработен и се надяваше скоро да си намери подходяща работа. Напоследък чуваше за много от старите си колеги, които си бяха намерили сносно бачкане. Значи и на него щеше да ми се усмихне късметът. Все още нямаше представа откъде да започне търсенето, но оптимистично предчувствие разведряваше мимиката му още от сутринта.

Беба не беше почитателка на сутрешния секс. За нея си оставаше загадка каква е тази мъжка активност в началото на деня. Ако се съгласяваше понякога да го прави, то беше с голямо усилие на волята и с уговорката, че няма да прави нито чай, нито закуска.

Беше време на страховити предсказания за предстояща рецесия. Хората се опасяваха, че съвсем скоро ще се повторят събитията от преди пет години. Тогава, доведени до безизходица, безброй унизени и онеправдани от беднотията почти насилствено свалиха лявото правителство от власт. Необясними бяха причините, поради които премиерът не обяви извънредно положение или не пусна полицията срещу протестиращите. Тогава със сигурност щеше да има жертви. Ако същото се случеше сега, а положението се влошаваше и вървеше по познатия сценарий, никой не беше сигурен, че така безболезнено ще се разминат страхотиите. Впрочем много хора се опасяваха именно от това - от физически страдания.

Ангел и Беба - все още студенти по онова време - също бяха част от вдъхновените протести и барикадите около парламента. За разлика от тогава, когато можеха да бъдат навън по всяко време, сега - пет години по-късно - имаха малко дете, което нарекоха Александър. Този факт променяше нещата. Думата “безработен” беше най-лошото нещо, а безкрайните шляения по улиците с лозунги в устата и химери в мозъка, ни най-малко не подхождаха на задълженията и възгледите им. Всеки един от двама им имаше вътрешна рефлекторна убеденост, че ако се наложи, ще отиде отново на барикадите, пък каквото ще да става. Само че това “ако се наложи” за тях беше прекалено като възможност. Имаха готовността да отричат докрай влошеното положение и да оставят другите да са си безработни, да си протестират, да се включват във всевъзможни профсъюзи. Имаше профсъюзи на фризьорите, на таксиметърджиите, а защо не и на проститутките. Най-накрая сигурно щяха да учредят такъв и в подкрепа на политиците, за да защитават правата им от нахалния и обезумял народ.

Беба си даваше сметка за причините, заради които Ангел напусна работа. Беше изцяло на негова страна. Той беше добър рекламен специалист и обичаше работата си. Посвещаваше й голяма част от свободното си време. Но нямаше късмета това да е причина за бонификация в заплащането му. Шефът му се превърна в черна дупка, която поглъщаше труда му без остатък и без надежда за увеличение на заплатата. Докато се започна с чудовищните забавяния от по седмица, две или месец. Тогава дойде и разривът - Ангел събра останалото му достойнство и каза на шефа си, че напуска работа от утре. Онзи за малко не умря от яд, че не успя да го изпревари. Защото и без това възнамеряваше да го изхвърли. Беше го яд, защото не обичаше някой да е отгоре му. Ако ставаше въпрос за прекратяване на отношения, то правеше и струваше, но да излезе, че инициативата идва от него, че не са го изиграли. Е, за Ангел беше същинско удоволствие да се отърве от този човек. На какъв ли щеше да попадне по-нататък? Не знаеше.

В началото на онзи важен февруарски ден Беба прие поздравленията от неговата ерекция съвсем на сериозно. Топла и нежна сред разхвърляните завивки му шепнеше и го приемаше в себе си.

Можеха да се любят. Допадаха си. Най-вероятно рецептата беше, че тя оставяше винаги по нещо скрито и недосегаемо, което влудяваше Ангел. Той тайно в себе си се надяваше тя да не капитулира съвсем пред дежурните му сексуални апетити, които бяха “неприемливи”. Играта на покоряване и нежно предаване от нейна страна правеше плътските отношения неприкосновена територия извън контекста на обстоятелствата. Там откриваха извора на живителна енергия, с която се обгръщаха и се хвърляха в мътилката на всекидневието. Защото се обичаха.

Освен сутрешния секс, през онзи февруарски ден се случи и нещо друго. Просто му вървеше. След закуската, която двамата с Беба приготвиха заедно, той прегледа вестника с обявите и пред очите му изведнъж се появи решението на проблема. Без никакво усилие направи връзката. Фирма “Тонов текстил” - представител на дребния бизнес - поместваше обява: “Очакваме конкурентни оферти за консумативи за текстилното производство”.

- Ало, ще ми отделите ли малко време? - каза самоуверено в слушалката. Предвкусваше успеха и продължи:

- Да поговорим за бизнес. Интересувате ли се все още от евтини консумативи за производството си?

- Какви цени предлагате? - уморено и невесело прозвуча отговорът.

- С 50% по-ниски от обикновено.

От другата страна на телефонната линия се чу рязко придихание. Фразата увисна. Минаха няколко секунди и гласът прозвуча овладяно:

- Заповядайте в нашия офис. Ако има нещо вярно в това, което казвате, ще го обсъдим. - Тогава Ангел подхвърли:

- Работя на 7% комисион.

- Непременно - отговори гласа. В тона му се долавяше дълбоко съмнение.

“Дотук добре!”, помисли Ангел. “Да видим сега кой ще предложи 50% по-ниски цени от обикновено.” Имаше време до следобед да отиде в “Тонов текстил” и да представи “почти невъзможна оферта”. Започна да звъни по набелязаните във вестника телефони. Трябваше да му се признае, че имаше желание и хъс като на абсолютно начинаещ. Проблемът беше, че уговорката важеше за следобед и нямаше време. Сделката беше осъществена наполовина - налице имаше купувач. Оставаше да намери продавач и да прибере добра комисион - горе-долу колкото една хубава месечна заплата. Защото парите му трябваха.

Липсата на време внасяше известно неудобство в търсенето. Но Ангел беше свикнал да бъде притискан - или от времето, или от простотията, или от двете плюс още много други неща. Така се чувстваше в свои води.

Понякога каквото и да прави човек - дори съзнателно да иска да си навреди (което е почти невъзможно) - на него си му върви. Е, този ден за Ангел беше точно такъв.

Обади се на повече от десет доставчици на консумативи за производството, но опитите му да договори цена с 50% отдолу бързо завършваха с фиаско. Нито един от аргументите му не вършеше работа. Разговорите протичаха по един и същи начин:

- 50% отстъпка? - запитваше невярващо човекът отсреща. След което всички до един отговаряха сякаш се бяха наговорили:

- Вие сте луд!

На Ангел му идваше да псува, но в духа на политически коректното казваше:

- Аз мога ли да съм ви баща на вас?

От другата страна отговаряха неразбиращо. Ангел си ги представяше как мигат на парцали:

- Това пък откъде-накъде?

А отговорът му, придружен със затваряне на слушалката, беше:

- За да не ви е обидно!

И въпреки всичко на Ангел му вървеше. Беба шеташе из къщата и гледаше с едно око сутрешното ток шоу по bTV. Ангел седна пред телевизора, за да се разведри и да помисли за доставчика. Фирмите, с които разговаря до момента все пак не му бяха длъжни и на никого не можеше да се сърди, че не възприема шантавите му идеи.

Темата на ток-шоуто бяха извращенията в казармата. Водещата беше поканила няколко човека, половината от които малтретирани хомосексуалисти. Другите бяха един мъж и една жена, която след като заговори с плътен мъжки глас, се разбра, че е травестит.

- Стига вече педерасти! - извика Ангел. - Беба, трябва ли да гледаш гадни педали по телевизията рано…

Сепна се по средата на изречението, защото се сети отново за политически коректното. Според тази обществена тенденция, идваща от Запад заедно с дрогата им и оръжията им, нещата не можеха да се назовават с техните имена, ако те са уронващи авторитета на някоя малцинствена група. Така вече не се говори за “педерасти”, дори медицинското “хомосексуалисти” им е в повече. Говори се за сексуална ориентация към същия пол, говори се не за “глухи”, а за “нечуващи”, не за “негри”, а за “цветнокожи” и пр.

“Светът се променя толкова бързо, че опорните ми точки се разпръскват като привидения”, си мислеше Ангел. Стана и отиде примирен в другата стая при радиото. Звучеше нова песен на Анимационерите. Заслуша се внимателно и пак не успя да улови целия текст. Тоя Гурко вечно дъвчеше думите. Нищо. Песента си беше супер. Лошото на такива песни е, че имат край и той идва преди да сме им се насладили. Водещият започна да говори. Ангел все още слушаше твърде внимателно, за да му убегне това, което той каза. В ерата на телевизионните и радиоигрите в ефира се правеха всякакви промоции с награди.

В онзи важен февруарски ден западната фирма “Едж текст”, внасяща консумативи за текстилното производство, обявяваше началото на своята търговска дейност в България. Част от рекламната стратегия беше да се осигурят преференциални цени за този клиент, който първи се обади първи на редакционните телефони на радиото.

Още докато слушаше съобщението, Ангел набираше познатия до болка телефон на радио Тангра. Нямаше да си прости, ако не спечелеше тази награда. Ето - всичко се нареждаше в негова полза. Телефонът даваше свободно. Той слушаше напрегнато. Водещият каза:

- А ето и печелившият! Добър ден! Как се казвате?

- Добър ден! - каза тържествено Ангел. “Казвам се…”, но спря с неприятното усещане за провал. Той не чуваше своя глас от радиоапарата. Там прозвуча писклив гласец:

- Добър ден…

“Този е ориентиран сексуално към собствения си пол!”, помисли си ядно Ангел и се ядоса още повече на това колко по-дълго и неудобно звучеше това пред прямото “педал!” В същото време връзката се разпадна. Водещият каза:

- Явно не вие ще спечелите, ами…? Здравейте! - чу ясно Ангел в слушалката си.

- Добърденказвамсеангелалександров! - изстреля на един дъх той.

- Честито! Останете на линия, за да запиша данните ви.

Офисът на “Тонов текстил” беше твърде скромен. И дума не можеше да става за сравнение с разкоша в приемната на “Еджтекст”, от която идваше. Там за по-малко от половин час му подготвиха “почти невъзможна оферта”. Цените бяха с 50% под пазарните. “Невероятно!”, възкликна вътрешно Ангел. Не се сдържа и попита:

- Как е възможно това?

Мениджърът, с който контактуваше, приветлив и спокоен четиридесетгодишен мъж, обясни на развален български, че стратегията на компанията е ориентирана към средния и малък бизнес. Затова предлагат преференциални цени за първите десет клиента, които контактуват с тях. Малко нещо като в онзи филм “Далече, далече” с Никол Кидман и Том Круз, дето след надбягване, който първи се добереше до парцел земя, ставаше негов собственик. Управителният съвет очаквал чрез високо качество и, направо казано, дъмпингови цени да станат водещ доставчик на консумативи за текстилното производство на българския пазар. Той спомена, че преференциалните цени ще бъдат запазени и занапред. Но това мина покрай ушите на Ангел, който трескаво мислеше за комисиона, който щеше да прибере от “Тонов текстил”.

Сбогува се и след броени минути беше пред другия офис. Успокои дишането си и решително натисна звънеца. Посрещна го момиче - типичната секретарка: с маникюр и почти без пола. Покани го да седне на износено канапе и влезе в съседната стая. На вратата пишеше с големи букви ШЕФЪТ - надпис, доказващ, че фирмата е преживяла и по-добри времена. Било е пълно с хора. Суетня - вървяла е работата. Сега там беше тихо. Миришеше на фалит.

В офиса бяха само секретарката и шефът. Парцалче за чистене върху бюрото й даваше указания за основното й занимание през работното време. Това е един от методите на управление - да създаваш работа на подчинените си, независимо каква е тя.

Момичето го покани да влезе и напусна стаята.

- Здравейте! Казвам се Ангел Александров. Сутринта говорихме по телефона. Предложих ви 50% по-ниски цени за консумативите за производство.

Човекът зад бюрото, около петдесет и две годишен мъж с посивяла коса и очила с дебели пластмасови рамки, му посочи стола срещу себе си и се представи:

- Тонов. Добър ден.

Столът беше насочен срещу човека зад бюрото. Ангел го завъртя така, че събеседникът му да бъде отдясно и седна. Тонов започна уморено:

- Г-н Александров, ще бъда много искрен. Фирмата се намира пред фалит. Нямам желание и нерви да се занимавам с кьорфишеци. Ако има поне нещо вярно във вашите думи, говорете. В противен случай напуснете - и отправи настоятелен поглед към Ангел през дебелите стъкла на очилата си.

- Имате право, г-н Тонов. Нямам намерение да губя нито вашето, нито своето време - Ангел се намести удобно на стола си. И погледна победоносно. - В ръцете си държа оферта с цени точно 50% по-ниски от пазарните за необходимите ви консумативи. Освен това с тази сделка вие ще станете преференциален клиент на изключително обещаваща фирма.

Извади офертата от папката и, преди да му я подаде, каза:

- Както вече отбелязах, работя на 7% комисион от стойността на сделката.

- Нека прегледам офертата. Ако всичко е наред - каза сериозно Тонов - ще получите 10%. Имате думата ми.

Всичко останало се случи много бързо. Сделката се осъществи още същия ден, само три часа по-късно. Г-н Тонов подаде сумата от комисиона на Ангел, след като му стисна ръката. Малко оставаше Тонов да пророни сълза. Ангел се обърна и изчезна зад входната врата. Съзнаваше, че беше направил огромна услуга на потъващия бизнесмен. “Но, мамка му, мразя някой да ми се чувства длъжен”, изруга наум и отпраши към вкъщи, където Беба го прие с отворени обятия. Тя сложи цветята, които той купи от огромна сергия от пазара пред дома им, по средата на масата в трапезарията. Ангел знаеше, че любимите цветя на Беба са хризантеми и много често й купуваше. По-често от количеството на тривиалните поводи.

Същата вечер се любиха с по-голяма страст от обикновено. Беба обичаше, когато съпругът й се връщаше като победител. Тогава му се отдаваше пламенно и се самозабравяше.

Независимо от това, Ангел си оставаше в изходна позиция. В търсене на постоянна работа. А вече в това изобщо не му вървеше. Колкото на прокажен да си изпроси целувка. В известен смисъл се чувстваше като прокажен.

Отиде на повече от 12 интервюта за работа и на всичките нещо му липсваше. Я не беше удачно, че е женен с дете, я пречеше предишният му професионален опит, я след време му отговаряха, че резултатите от тестовете, които е попълнил, са слаби.

- Когато на човек не му върви, не му върви и това е - констатира горчиво след последното интервю. Всичко изглеждаше OK в началото. Препоръките му бяха от добри по-добри. Доверен човек на фирмата, в която кандидатстваше, лично го препоръча на шефовете. Нещата изглеждаха така, сякаш интервюто беше формалност по-скоро за уточняване на условията и заплатата му. В края на интервюто шефът заключи:

- Ще изчакаш пет-шест дена и ще ти се обадим или аз, или някоя от девойките в офиса. Искам да знаеш, че каквото и да стане, не влагам лично отношение. Това е бизнес.

При тези думи Ангел се почувства като в стандартна сцена на евтин екшън в ролята на жертвата. Вече знаеше, че и оттук нищо няма да излезе. Тежки мисли се настаниха удобно в главата му. Грозни сцени се припираха коя да го обсеби: жена му го напуска; той става клошар; описват имуществото му и го конфискуват, за да погасят дълговете му към “Електроснабдяване”, “Топлофикация”, “В и К”, данъчните…

Надеждата оставаше в хонорарите, които получаваше от време на време. С тях успяваше да покрие сметките.

След последното интервю се прибра посред бял ден при жена си.

- Отново провал - каза Ангел.

Беба гледаше мило. Търпеливо изчака да продължи.

- Всичко е предрешено. Навсякъде интервютата са бошлаф работа. Правят ги, за да затворят устата на профсъюзите и след това пак назначават свои хора. Ясна е работата. Нямам нищо против, но нека и аз да бъда свой за някого. - Ангел замълча за малко и завърши: - А то какво? Нищо…

Беба го погали по бузата:

- Ще си намериш. Сигурна съм, - и го прегърна както през ‘98-ма, когато разбраха, че е бременна. Той я притисна до себе си силно, както след като тя заключи с типичния си хумор:

- Сега вече можеш да свършваш в мен спокойно.

Тогава се любиха с нова тръпка. Сега - също.

Шест месеца по-късно Ангел все още удържаше положението с хонорари. Беба се грижеше за детето. На прага на лятото тя искаше да отиде за една седмица при майка си в провинцията. Детето разбира се щеше да отиде с нея.

- Защо е нужно да ходиш? - попита Ангел.

- Най-нормалното нещо е да отида да видя майка си. Хем ще се наговорим до насита. Нали знаеш, тя обича да чува гласовете ни, преплетени най-често в празни приказки.

Но той чувстваше нещата по друг начин. Страхуваше се до ужас от това заминаване. Приличаше му на познатия сценарий, при който безработието става причина за семейни неблагополучия. Усещаше се виновен.

Месец по-късно отиде да посрещне Беба и детето. В добро настроение й каза, че са го назначили в рекламния отдел на международна компания за маркетинг, реклама и ПР с начална заплата 600 лева.

Два месеца по-късно клиент му стана г-н Тонов. “Тонов текстил” му възложи изработване на рекламна стратегия за дългосрочно развитие. Бюджетът на първоначалната кампания беше солиден и когато Ангел лично отиде да защити проекта си пред Тонов, той го подписа, без много да му мисли. Офисът му се намираше вече в центъра на града и имаше изглед към един от най-оживените булеварди. Секретарката беше същото момиче с къса пола. Обзавеждането - по последния писък на офис-модата. Ангел си помисли: “Провървяло му е на г-н Тонов.” Зарадва се искрено на успеха му. На изпроводяк Тонов се обърна към Ангел:

- Чудех се кога отново ще се срещнем, г-н Александров - приповдигнато настроение се излъчваше от очите му зад очилата с дебели пластмасови рамки. Потупа го по рамото приятелски, странен жест между почти непознати, и каза, сякаш дълго време беше репетирал тази реплика:

- Честно казано, забавянето правеше нещата по-изгодни за вас. И

все пак не трябваше да се проточва прекалено дълго.

Ангел се чувстваше неловко и не знаеше какво да каже, затова вдигна рамене и вежди. Тонов продължи:

- Спомняте си окаяното положение, в което ме открихте в онзи февруарски ден. Слава Богу, че се появихте тогава. Бях на ръба на вечната пропаст. Щях да го направя… Сигурен съм. Разказвам ви това, не за да се оплаквам - това е минало. Благодарение на вас станах преференциален клиент на “Еджтекст”. Така е и досега. Сметнах, че заслужавате да получавате своят комисион от всяка сделка, която извършвам с тях.

Ангел се подпря на облегалката на стола до вратата. Виеше му се свят. В ръцете си държеше пет цифрена сума и с времето нарастваше. През цялото време е била на негово разположение. Само трябваше да се срещне с Тонов отново…