серхио давила

Наградите на М-Тел за съвременно българско изкуство 2008 – истинско арт събитие, което варненци посетиха в един от складовете на своето морско пристанище. Всяко изкуство е съвременно във времето, в което се прави. Съвременно българско изкуство, обаче е изкуство, което излиза от общоприетите (или от досега широко приетите) норми и очаквания за изкуство. И нека не се лъжем – рядко някой си купува картина от традиционните стилове, още по-малко и още по-рядко пък се купуват произведения на съвременното изкуство. Как да си купиш например пърформанса, с който бе открита изложбата на пристанище Варна? Определено съвременен арт поглед към присъединяването на България към Европейския съюз с явна препратка към черноморския престъпен почерк.

С две думи: художникът използва едно синьо BMW, на което е нарисуван символът на ЕС; отстрани по чеховски стоят облегнати няколко кирки, боядисани в черно, и с надпис България в различни вариации по дръжките… (и никой не се заблуждава – кирките ще бъдат използвани в пърформанса)

Публиката знае, че следва нещо странно и тихичко жужи, в очакване на представлението. И то започва: артистът се насочва към стената, където са облегнати кирките (България) и превъзбуден ги забива в тялото на синьото BMW.

Ефектно.

Въздейства, мисля за всичко това – харесва ми.

Но да се върна на купуването. Със сигурност ще ми е нужен голям двор, навес, под който да живее BMW-то; голям плазмен екран, на който постоянно да върви запис от пърформанса; пари… Трудна работа.

Пърформансът свършва и нарежението от очакването за старт на събитието се сменя с приятно усещане за съпричастност към световната културна общност. Да, тук се случва нещо. Складът на пристанище Варна е препълнен с хора, които се забавляват.

Събитието има и официална част, която по никакъв начин не досажда на присъстващите, които определено се интересуват кой организира подобно представление и как така изкуство се излага в пристанищен склад. Факт е, че компания като М-Тел дава пари и то не малко пари, за да може да се случи проектът. Принос има и шефът на пристанището, който е съгласен за известен период складът да не се използва по предназначение. Основно отговорна за изложбата, обаче е кураторът Ирина Баткова. Освен изброените, няколко мили думи казва и зам.-кметът на града, а официалната част театрално завършва с “официална” покана към гостите да получат зелена карта за утопичната държава Миления. В момента не мога да преценя по какви причини, но Негово Превъзходителство представителят на Миления седи на един стол и часове наред издава зелени карти на желаещите, които се редят на опашка, напомняща на опашка за хляб в зимата на 1997-ма.

Обикалям заедно с всички присъстващи млади и недотам млади -  във всички случаи част от цвета на нацията – хора и се любувам на приумиците по стените, давайки си сметка напълно, че случващото се предизвиква у мен онова древно пречистване, посочено отдавна, отдавна от изкуствоведите.

Един от организаторите държи да бъде запаметен във времената до внушителната фигура на космонафт.

В главата ми се оформя допълнителен пърформанс – хора, любуващи се на изкуството.

Червено и бяло вино с хапки подсказва светския характер на събитието.

В гонене на една грациозно летяща пеперуда се натъквам отново на България в Европа.

А след това и на самата пеперуда.

И някак съвсем естествено следващата гледка, която виждат очите ми, е прочутият кораб на Mr. Баба – съвсем близо до пристанище Варна и до среднощните панорамни гледки, обвити в дим и мистика.

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.