серхио давила

Онзи ден дочух случайно разговор (май говореха две жени с гласове на бабки), докато пиех бира в капанчето под липовите клони.

- Кое е по-ценно – питаше тя и усещах (без да виждам), че подкрепя въпроса си с изправен показалец нагоре – да пребориш страха, когато най те е страх или след време да се върнеш към него и да осъзнаеш, че го няма?

Отпих първата глътка от бирата – най-хубавата – и се позавъртях, за да попаднат двете бабки поне в периферията на зрението ми, но да не наруша с нахален поглед дискусията им. Ако не ме лъжеше периферното зрение, нямаше две бабки, а едно момиче с дълга права коса, което скачаше в начертани по земята квадратчета. И беше повече от ясно, че мен пита.

- Разбери от какво те е страх (се чух да отговарям) – кое точно е това, от което се страхуваш – и го унищожи в себе си, разтвори го. Тогава няма страх, а оставаш само ти, но променена.

Тя обаче скачаше от квадратче в квадратче – ту с един крак, ту с друг крак, ту с двата крака – и внимаваше в това, което правеше, загледана отдадено в начертаното по земята:

- Спартанският подход е да тръгнеш на бой със страха, когато най те е страх.

- Това е невъзможно.

- Зависи какво искаш за себе си.

- Говориш за смелост.

- Няма смелост.

- Как така? – глътка бира.

- Смелост/страх; ези/тура. Няма страх, няма смелост; няма монета, няма ези/тура.

Посвещавам на човека, който написа „Мистерията на страха“ – Мануел Фигероа.

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.