серхио давила

Масовата култура може да бъде приемлива, когато е качествена. И понеже Мюзик айдъл е масова култура, откъдето и да го погледнеш, спокойно нямаше да ме спечели като зрител. Първоначално си направих труда да го видя заради членовете на журито Вили Казасян и Фънки, които са ми интересни по принцип. После ми стана интересно да гледам безкрайното количество безкритични хора, които се явяваха на кастинг (защо така ни харесва да гледаме как се излагат хората по телевизията?), за които подозирам, че се явяваха, защото искаха да бъдат музикален идол на България, а защо не и извън България? Продуцентите показваха на телевизионните зрители моментите с най-атрактивните губещи – тези, които бяха най-абсурдните случаи, най-неможещите да пеят, най-зле изглеждащите. Вероятно това е най-интересно за зрителите – да видят как някой отива пред журито и пред света в блажено неведение за качеството на пеенето, външния си вид и присъствието си пред камера и как вярва, че светът очаква той да се превърне в неговия идол, а след това грубияните от журито го приземяват, казвайки му, че е поел по много грешен път. Камерата след това проследява следващата една минута от живота на оскърбения (дори не му се дават 15 минути слава, защото това е МНОГО телевизионно време) по пътя му от залата за прослушване до прегръдките на близките му извън нея. Показват се в едър план сълзите в очите на невежи, но искрено оскърбени хора, които са видели страшен и грозен образ в опита си да се огледат в огледалото, наречено жури. Надникнали са в огледалото с очакване да видят нещо, което ще харесат, но са видели нещо, от което се ужасяват, и не приемат истината, заявявайки, че догодина ще се върнат и ще разбият всички, а за огледалото заявяват, че е криво (другите не са наред, не аз). Всичко това е в някакъв смисъл сърцераздирателно, твърде лично, а показването му е проява на лош вкус и в някакъв смисъл израз на крайно неуважение от страна на продуцентите към тези страдалци, защото продуцентите печелят пари на техен гръб, показвайки на публиката детайли от фиаското, катастрофата на техните мечти (макар и наистина мечти – не на място). Зрителите (включително и аз), обаче, гледат с определен интерес този спектакъл – със задоволство или казано на международен език: schadenfreude, което е еквивалент на българското „тебе гадост – мене радост” (когато видях думата за първи път, не знаех какво означава и затова питах гугъл по въпроса, а той знае – затова го питам за много неща и много неща той ми казва). Значи зрителите са съучастници в това печелене на пари от лошия вкус. Затова и зрителите (включително и аз) да не роптаят много срещу качеството на предаването и да си налягат парцалите, понеже гледат с интерес.

Участниците в Мюзик айдъл, обаче, тази година са на високо ниво и наистина си заслужава да ги гледам. Сега вече не мисля, че са ми длъжници и не ги гледам с очакването да изпитам наслада от техния провал. Напротив – удовлетворяват ме естетически. Да си го кажа просто – могат да пеят. Времето пред телевизора по време на концертите на Мюзик айдъл не е загубено време. Тези деца пеят по-добре от много хора, които пеят песни по радио и телевизии и се появяват в музикални клипове. Затова докато ги слушам, съм сигурен, че слушам нещо качествено и евентуално се връща вярата ми в телевизията като цяло. Телевизията обикновено ме отблъсква с реалити шоутата си (Слави Трифонов казва „шоа”, което ми е зверски смешно. Зверско ха-ха-ха!).

Оттук нататък обаче се натъквам на друг проблем. След като се разбра кои ще са участниците в борбата за титлата Мюзик айдъл, журито започна да обявява, че всеки един от тях е най-добрият, най-уникалният и др. Очевидно това не е истина. И нямаше да ме занимава този факт, ако не беше ясно и друго – правят го, за да не намаляват шансовете на нито един от участниците в състезанието да получава телефонни обаждания и SMS съобщения на обявените телефонни номера, с които той набира преднина в класацията по пътя към титлата. Основната цел на Мюзик айдъл е да накара хората да гласуват по телефона и да дават пари по този начин. Колкото повече гласуват, толкова повече пари ще има за продуцентите. Значи не е ясно от самото начало на проекта колко ще бъдат паричните постъпления, а зависят от това колко хора (и по колко пъти) ще се навият да гласуват за певците (добре, че тази година поне децата си заслужават). А това да се навият да гласуват зависи от държанието на самите кандидати, но и от държанието на журито, което с отсъжданията си може да накара или да откаже някого да гласува за определен кандидат. За продуцентите, разбира се, е далеч по-добре да се гласува повече – за да има повече постъпления.

Някак изглежда лъжливо това уеднаквено отношение от страна на журито към болшинството от участниците. А зрителите не обичат да ги лъжат. Защото колкото и да симпатизирам на всичките деца, които пеят добре, очевидно е, че някои от тях пеят по-добре.

Най-фалшив и лъжлив от всички в отношението си към участниците изглежда Вили Казасян, който обаче във всеки един момент с поведението си показва стил и класа и това по един чаровен начин оневинява неговата предварително известна меркантилна позиция.

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.