серхио давила

Дали беше слънчево или валеше дъжд, дали беше сутрин, обед или вечер, не знам. В онзи момент нямах нужда от този тип ориентир, защото нямаше значение за мен. В случаите, когато имам нужда да усетя аза си, когато пожелая да очертая границите между съществото ми и всичко останало, се оглеждам, за да видя нещо познато. Тогава знам къде се намирам, знам какво става около мен, знам какво правя и какво не правя. Ако се движа с кола, с рейс или с нещо друго, се оглеждам, виждам света – всичко, което не съм, определям го като чуждо и разбирам къде съм и какво съм. Това е нещо като да се събудя от сън.

Обикновено в будно състояние не ми се налага да се оглеждам стреснато, защото (както всичко останали, вероятно) постоянно докосвам окръжаващата среда с очи, слушам звуците около мен, определям границите на света и своите граници в него. Знам кое е „аз“, кое е „другите“ („другото“). Така е и с останалите, вероятно. Затова с „другите“ изглеждаме близки един за друг – всеки от нас знае къде се намира, всеки знае къде отива. И това личи от една повтаряща се у болшинството целенасоченост в поведението и концентрираност на погледа, които наричаме адекватност.

Пример: намирам се в хорско множество, виждам тази адекватност у всички останали, те я виждат у мен – значи ние сме адекватни (и по-точно казано: еднакви – което ме подтиква към извода за крехкостта на понятието „адекватност“. Крехкост, която зависи от негласните договорености между хората в даден момент – кои реакции се приемат за нормални от всички хора, т.е. как всеки един би реагирал при една и съща ситуация. Когато обществената договореност по отношение едикаквоси се изпълнява от всеки отделен човек, тогава всеки по отделно и всички заедно са адекватни. Този, който не реагира по очаквания начин, е неадекватен – защото не може да спазва договорености, закони, т.е. не може да живее с другите).

В едно множество от хора всеки определя себе си и държи да бъде „аз“ в множеството „другите“. И защото с всички е така, изглеждаме еднакво и затова познати, а средата като цяло изглежда дружелюбна. Средата представлява едно „аз“, с което всеки един от множеството (като част от средата), което изгражда, се идентифицира.

Вглеждам се в очите на хората и виждам, че знаят кои са и къде се намират – това ме успокоява, защото осъзнавам, че са като мен и аз съм като тях.

Когато слушам музика, обаче, и се намирам сред другите, които ми служат за ориентир за това кой съм, как съм и къде съм по принцип, т.е. винаги, сетивата ми вече не са заети с това да определят границите на света и на „аз“ в света. Тогава слухът ми, който дава една голяма част от информацията за света, не се занимава изцяло с него, а се насища с музика, която обичам. И тъй като едно от сетивата ми (намирайки се сред хора в рейс – много хора на малка площ) не е изцяло заето със света - „другите“ - останалите сетива също са предразположени към разфокусиране от другите (и по този начин от „аз“). Очите се насочват нанякъде, но не с обичайната задача да търсят информация за „другото“, а просто за да са отворени – защото не спя. Мислите от своя страна също не са заети изцяло с постъпващата информация за „другите“, а в същото време с тялото си се намирам в тях. Мислите ми са разфокусирани, далечни, приятни и удивително полезни в момент, в който не са заети с идеята да определят местоположението на „аз“ и „другите“. Тикнал съм слушалките на телефона си в ушите и всъщност не съм там със съществото си, макар и с тялото си да съм в рейса. По-удобно ми е да съм седнал, за да мога да си позволя по-голямо отпускане.

Очите ми се движат безцелно и бавно, мисълта е лека, а ушите – доволни. На седалката срещу мен (не помня точно в кой момент) е седнала една възрастна дама. Първото, което мисълта ми регистрира върху нея, е забрадка, а това веднага ме води до клишираното заключение, че жената срещу мен е старица. Свикнал съм да давам определението „старица“ на жена, която носи забрадка (нямам предвид религиозни забрадки, защото те личат). Възрастните жени, от своя страна, много често носят забрадки. Така, както е често срещано явление да видя възрастен мъж с шапка с периферия. Модата на тези шапки е минала отдавна, а дори и сегашните възрастни мъже са имали своята младост, в която ги е интересувало каква е модата, след като шапките с периферия са били вече излезли от мода. Но възрастните мъже – също като мен – който съм свикнал да ги виждам с такава шапка (значи: независимо в кое от близките десетилетия се намирам, щом видя човек с шапка с периферия, ще си помисля, че това е възрастен мъж и най-вероятно ще съм прав), търсят някоя изостанала от вехти времена (или дори от бащите си ) шапка с периферия или купуват такава и по този начин си слагат табела „старец“ (според мен съвсем съзнателно и в това не виждам нищо лошо). Другата стандартна шапка за възрастен мъж е таке.

Забрадката е първото, което регистрира мисълта ми, но очите ми докосват лицето й, което наистина е осеяно с бръчки, а са привлечени от правилните й черти. Тази жена е била хубава в младостта си и това личи от осанката й, която в никакъв случай не е наперена или нагло недостъпна, но издава самочувствие и гордост, дискретност и мъдро разбиране на факта, че годините на младост и сексапил са останали са миналото. Очите й – погледът ми е спрян върху тях и може би дори осъзнавам, че са сини. Очите ми лениво се местят от бръчка на бръчка, от носа към брадичката и към нейните очи, които също се движат и изследват света. И тогава осъзнавам, че зад това възрастно лице, от тези сини очи на старица надниква животът и наблюдава света. През очите й животът надниква и вижда себе си.

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.