Един пожар в събота
Миризма на изгоряла електрическа инсталация и потропващ на сутрешния съботен студ пазач ме посрещнаха онзи ден на портала на ИПК “Родина”.
- Трябва да прескочиш. Няма ток. – каза пазачът, чийто поглед всъщност ме наведе на мисълта, че ми се извинява. Това някак ми хареса, защото той се държеше правилно, но за да се държи правилно, преди това аз се бях държал правилно, а всъщност това, което правех, беше да го поздравявам винаги, когато мина покрай него – колкото и пъти да се случи това в деня.
- Защо няма ток? Мирише на изгоряло… – попитах и предположих, докато избирах откъде точно да мина – дали да прескоча отгоре или да се промуша отдолу. Е, нямаше как – щях да вляза не по приетия начин, който в този момент ми се струваше далеч по-правилен – в момента, в който трябваше да прескоча: нещо, което в миналото щях да направя с удоволствие и чувство на революционер. Какво пък – ще прескоча.
- Има пожар, – каза още пазачът и добави, че огънят е пламнал към 7:30, а токът в цялото ИПК “Родина” бил спрян, когато дошли пожарникарите, “за да не стане някое късо съединение”. Пламъци не се виждаха, но един въздебел стълб дим се издигаше от задната страна на комплекса, а въздухът бе пропит от миризма на изгоряло. Запътих се към офиса на фирмата – по дългите коридори в сградата на ИПК “Родина” светеха само лампи, захранвани явно от генератор, защото хвърляха светлина като в селски кенеф. Всъщност те не бяха никак нужни в момента, защото навън вече бе светло, а през големите прозорци влизаше достатъчно светлина. Но това, което правеха тези лампи, бе да подчертават липсата на електричество, което захранваше целодневно луминесцентни лампи, когато имаше ток. В сградата не работеха никакви машини – тишината се набиваше в ушите ми и ми навяваше мисли за това, колко много зависим от електричеството и как една електрическа авария може да ме накара да съм радостен за това, че няма да работим известно време. Всъщност и това не правеше, защото подобен вид радости бяха останали в миналото, а сега просто се ядосвах, че работата ми няма да тръгне както обикновено и ще изляза от ритъм.
Нашият офис се намира в коридор без светлина, където по ирония на съдбата и може би защото бе най-подходящо да ги има аварийни лампи нямаше. Там ме посрещна Цвети и ме въведе в абсолютно тъмния офис, където никой нищо не можеше да види, сякаш за да докаже, че в момента не може да се работи.
- Нали сме журналисти, я да отидем и да видим какво гори. – предложих и тръгнахме към пожара. Така поне щяхме да правим нещо, докато чакаме да дойде токът и да си се потопим в рутината. Димът ставаше все по-гъст, докато се приближавахме към мястото. А там – в края на комплекса ИПК „Родина”, където една невзрачна сграда пушеше и стелеше мъглявина из целя район, се бяха събрали седем пожарни коли, a пожарникари в пълно снаряжение влизаха и излизаха от сградата през прясно направена дупка на втория етаж, в която бяха пъхнали една дълга пожарникарска стълба, излизаща от близко разположената пожарна кола. В същото време през портала влетя една полицейска кола с цивилни полицаи. Те излязоха и се запътиха към центъра на събитията. Фактическият център на събитията в случая беше не мястото, където влизаха и излизаха пожарникарите (което бе причината за това голямо хорско сборище от около 30-40 човека), а мястото, където беше техният ръководител – там, откъдето можеха да се издават заповеди.
Помислих, че трябва да отида и аз там, за да попитам какво става – да взема информация от първа ръка, но се спрях, защото реших, че хората си имат по-важна работа от това да дават информация на журналисти за причините на пожара, пораженията от огъня и т.н. Затова попитах един човек по-настрани от центъра на събитията. Той каза, че гори склад за хартия и че скоро работата няма да свърши, което за мен означаваше, че скоро няма да има ток и няма да работим. Каза още също, че бил само шофьор и не можел да каже каква е причината за пожара. Ние се сгушихме наблизо до него и останахме неподвижни в очакване да се случи нещо, вперили поглед в далечните пожарникари, които се движеха в привидно безредие. Ядосах се, че не носех със себе си фотоапарат, за да снимам инцидента. Не носех фотоапарата си, но носех телефона си, с който се правят перфектни снимки. Снимах с една така стояща в периферията на съзнанието ми идея да отида и да напиша веднага информация за инцидента, който явно не беше съвсем невинен, и да приложа снимка от мястото на събитието.
Разбира се, нямаше ток и това очевидно нямаше да ми позволи да направя агенцията първа сред всички информационни източници в България в случая, а така ми се искаше… Опитвайки се направя обективна оценка на информационната стойност на случая, се обадих на шефката, за да я уведомя, че работата не може да започне, а също така и на колегите от телевизия ББТ, които направиха невъзможното и след около 20 минути бяха на мястото с пълен екип. Пристигнаха с голяма кола, с репортер, оператор и шофьор, който явно не беше само шофьор и притежаваше куп други умения, които бе получил в полицията и кой знае още къде. Докато ги очаквах да се появяват, се чудех дали няма да бъде загасен пожарът преди да дойдат и да се окаже, че съм ги пратил за зелен хайвер. В този момент се молех пожарът да не спира, което определено беше в противоречие с желанието ми пожарът да спре и да се прекрати унищожаването на собственост и инвентар, както и с желанието ми да започна работата си. Мислех колко смешен бих изглеждал в очите на колегите от телевизията, ако пожарът бъде потушен и когато дойдат, няма какво да снимат.
„Спокойно, момче, все още излиза пушек, няма да бъдеш смешен, няма да ги разочароваш”.
Репортерът на ББТ беше симпатичната Йоана, която веднага започна стандартните действия – отиде в центъра на събитията и започна да пита хората. Широката й усмивка беше съвсем подходяща, за да предразположи сериозните мъже да й кажат какво се случва. Мокър пожарникар разказа за трудностите и опасностите при потушаването на огъня, а изпълнителният директор на ИПК “Родина” даде блиц-интревю, в което наблегна на факта, че складът е застрахован. Операторът сложи камерата на земята, след като от охраната на комплекса помолиха да не се снима, и си засне достатъчно материал от пушещата сцена скришом, който бе излъчен по-късно в емисията в 10 часа и по-нататъшните емисии през деня.
Събитието от информационна гледна точка, обаче, не получи много широк отзвук. Никой от големите информационни играчи не му обърна внимание. Всъщност никой от тях не получи пряк достъп до събитието и така не можа да го включи своевременно в емисиите си. Нито агенция „Фокус”, нито телевизия bTV, нито Нова телевизия, нито БНТ, нито Дарик радио. Никой от тях след това не сметна за необходимо да вземе информацията от телевизия ББТ или от Агенция „КРОСС”, където качих цялата информация, която стоя цял ден на първа позиция. Те, разбира се, щяха да бъдат задължени да цитират източниците на информация – Агенция „КРОСС” и ББТ. Но не направиха това и по този начин пожарът в ИПК „Родина” се оказа неважно събитие и може би това е реалността. От друга страна е известно, че в този комплекс се печатат повечете големи национални всекидневници и заради пожара около 2 часа нямаше ток на цялата му територия, заради което и никой не предаваше информация нито печаташе вестници.
Всичко това разглеждам в светлината на информационния недоимък, който е стандарт в събота и неделя. Всяка медия дава мило и драго, за да бъде на място на инцидент в почивните дни. Главните редактори в медиите повтарят отчаяно: “Трябва ми някой пожар в събота и неделя”. Иначе по цял ден се налага да се тиражират информации за глупави и несъществени културни събития, които всъщност не са и културни в истинския смисъл на думата, но биват наричани така, за да имат по-голяма стойност.
Но в същото време идеята на всяка медия е информацията, която представя, да е само нейна или да я открадне най-безцеремонно (наричайки я своя), както се случва нерядко, за да остави у клиентите си впечатление, че им предоставя изключително важна и ценна информация единствено и само на тях, а всички останали медии цитират нея (както всъщност би трябвало да бъде по правило, но в България не е все още). В случая с пожара в ИПК „Родина” нямаше как да бъде открадната информацията, щом излезе от два независими информационни източника – Агенция „КРОСС” и телевизия ББТ, които заявяваха, че предават от мястото на събитието. Затова и т. нар. големи играчи не я отразиха.
Та, ето така се случи пожарът в ИПК „Родина”, при който горяха компактдискове във временно обособен склад в сграда на комплекса, и който заради своевременната намеса на пожарната не се пренесе върху огромните количества с топове хартия, да не стане достояние на цялата българска общественост.
You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.
March 17th, 2008 at 6:14 pm
И сега се чудя защо пък се врпягам толкова заради факта, че един пожар в събота не е бил отразен на национално ниво от всички медии: дали е защото си въобразих, че няма как този път да не получим известност заради бързата и пълна информация, която осигурихме, или защото иначе подробните големи информационни играчи се отнесоха с пренебрежение към това достойно събитие според журналистическите стандарти в събота и неделя…
Заради двете ще да е.
March 18th, 2008 at 5:49 am
яд те е щото си го снимал, а никой не ебава. а аз се кефим … schadenfreude.
March 18th, 2008 at 5:08 pm
Петък в КАТ
( или крехък пат)
Случи се преди няколко дни. Реших, че петъчното пладне в края на работната седмица си струва да бъде оползотворено с едно посещение до централата на КАТ, където се канех да ида от доста време. Бях чел и чувал за така наречения “Златен талон”, който се дава, като бонификация от КАТ, на водачи, които нямат констатирано нарушение в последните шест години зад волана. И тъй като и аз се числя към тази група шофьори реших, че съм отлагал достатъчно и слънчевият и ветровит петък е чудесна възможност да направя някаква стъпка към сдобиване с въпросното свидетелство, за което знаех. Бях в отпуск, за да чета за изпити, но главата ми пламна и взех твърдото решение да изляза с колелото за няколко часа из софийските улици, още повече, че тази година все още не бях карал любимото си колело. И така, след като излязох и навъртях няколко километра за загрявка, реших, че идеята да ида с колелото в КАТ всъщност не е толкова лоша, макар че опасенията ми къде да го оставя,за да не ми го откраднат, когато стигна там оставаха. Продължих нататък, като се опитвах да не мисля за това в момента, концентрирайки се върху пътния поток, който бучеше отвсякъде. След няма и половин час се намерих пред портала на печално известното ми с чакането и опашките си звено на МВР. Слязох от колелото и се упътих към преддверието бутайки го с едната си ръка. Влизайки, първоначално реших да го оставя до входа/изход, но тъй като твърде отдавна бях изгубил ключа си от металното въже, с което заключвам колелото при необходимост, продължих да го тътря до себе си. Вече влязъл пред мен се откри голямо помещение наподобяващо чакалнята на някоя позанемарена провинциална гара, цялото изпълнено с множество намръщени посетители. Първото, което ми направи впечатление беше, че отвсякъде започваха тънки опашки, които се виеха змиевидно към отделните дупки в стените, които, както се оказа бяха гишетата за обслужване на граждани, грижливо номерирани отгоре си с грамадни изобразяващи цифри табели, далеч по-големи от самите гишета. Редно е да спомена, че единствения път, когато ми се е случвало да посетя този задушен и неприветлив салон пълен с евтини сгъваеми столове в центъра си, беше твърде отдавна. Поне преди седем или осем години, по причина, на което и нямах никакъв спомен за странните порядки на това, така посещавано място. Започнах да се озъртам наслуки с надеждата да открия нещо или някой, които биха могли да ми дадат някаква информация, за това какво да предприема и на коя опашка да се наредя, за целите на моето посещение. За свое голямо учудване установих, че никъде няма “информация”, онова така досадно необходимо и мисля си задължително звено, когато се касае за някакво административно обслужване. Това обстоятелство налагаше да тръгна сам сред множеството, питайки по гишетата или пък четейки изпокъсаните обявления и насочващи блажни листове висящи по стените отвсякъде, което беше невъзможно да направя с колелото до себе си. Изправен пред дилемата да го изгубя от поглед, като го оставя до вратата или да си тръгна, реших, че така и така дошъл дотук, все трябва да измисля нещо. Излязох навън и започнах да си блъскам главата какво да направя. Не след дълго се сетих, че един мой приятел и бивш съученик живее не далеч от КАТ и ако му се обадя и го питам дали би могъл да ми пази колелото докато си свърша работата, бих могъл да намеря решението на проблема си. Звъннах му и факта, че го заварвам вкъщи много ме зарадва. Обясних му на две на три каква е работата и той се съгласи да ми помогне. Реших, че много ще се отегча докато го чакам да дойде и затова реших да го пресрещна по пътя. Засякох го почти пред тях, така че на обратно вървяхме заедно, като разбира се продължавах да бутам коня до мен, както обичам често да наричам колелото си. Когато се озовахме отново пред вратите на тази Мека на държавната администрация, помолих приятеля да остане отвън на една пейка заедно с двуколесната ми грижа и влязох. Вече спокоен, започнах да обикалям от опашка на опашка, като междувременно се стремях да чета всички мръсни и добре оцветени с петна от пръсти листа. Видях че салона представлява продълговат правоъгълник и което ми беше убягнало при първото влизане, че над гишетата и техните табели, на стените са монтирани два огромни плазмени екрана, по един от всяка страна, на които вървяха някакви безумни кадри на катастрофи, пострадали хора, линейки и всякакви пътно транспортни произшествия.
Особен подход – рекох си и зачаках на една от опашките. Стряскащото за мен в случая беше това, че столовете в центъра на салона, за които споменах по-горе бяха наредени така, че седящите на тях, като в импровизиран кино салон, да могат да наблюдават от местата си именно вървящите на телевизорите ужасии. Какво по-приятно занимание от това докато чакаш, да погледаш малко катастрофи. Когато редът ми дойде, се наведох към тесния отвор на гишето и попитах плахо жената от другата страна, какво трябва да направя, за да получа въпросния талон, за когото бях дошъл. В отговор, тя само сви рамене и като ме погледна безпомощно отвърна сухо – може би отсреща. Отново озадачен се отправих към въпросното “отсреща”, където имаше няколко други опашки. Наредих се на тази, с най-малко хора и отново зачаках. Направи ми впечатление, че сред информационните листа, най-вече преобладаваше предупреждението,че “Граждани с основно образование нямат право на свидетелство за управление на МПС!”. Явно са много, помислих си, след като са го разлепили на толкова места из залата.
Когато редът ми отново дойде, попитах пак какво трябва да направя, като в отговор ми бе поставен следния въпрос : – Вие номер имате ли !? Не, отговорих глуповато, като зачаках ответната реплика. – Трябва да си вземете оттам при входа – дойде мълниеносно тя. Разбира се, не знаех – отвърнах усмихнато и се насочих натам. Чак сега, когато отидох там, забелязах две успоредно разположени на преддверието неприветливи и груби метални кутии, изтъркани жестоко от употреба, които на пръв поглед човек би взел за кошчета за боклук. Като застанах пред едната, аз започнах внимателно да чета поместените на колоната зад нея листа със ситни надписи. След като се уверих, че на тях не пишеше нищо свързано с кутиите за билети отдолу, започнах с интерес да разглеждам тази пред която се намирах. В горната й част имаше четири прозрачни бутона, срещу всеки от които беше указано за каква цел да бъде издаден билет, като на последния, най-отдолу бе написано “ДРУГИ”. Прочетох по няколко пъти обясненията срещу горните три и се уверих, че подходящия за мен е последния с недвусмисленото – “други”. Натиснах, но никакъв ефект. Опитах отново, но все същото. След още един опит, отидох при другия автомат за билети, където резултатът от продължителните ми и настойчиви натискания беше същия. През ума ми мина, че тия нещастни сандъци са сериозно амортизирани и надали скоро са работили. Почувствал се странно и малко идиотски, застанах отстрани и започнах да чакам, за да видя какво ще стане, когато някой друг се опита да си извади билет за необходимия ред. Минаха няколко души, но отново същия резултат, като при мен. Така за някакви си 4-5 минути се събрахме около десет човека, незнаещи какво да правим и почесващи се сприхаво и безпомощно по главите. Почудих се още малко и тръгнах да излизам, за да изпуша една цигара не знаейки какво да правя по нататък. Хич не ми се искаше идването ми до КАТ да иде на вятъра и затова бях решил да упорствам колкото се налага. Докато крачех към вратата мярнах униформен служител, който тъкмо излизаше от една от стаите вляво от мен и когото реших свойски да попитам за моя проблем. И така, застанал пред него и препречвайки му пътя почти нарочно го попитах как и къде точно бих могъл да си пусна заявление за изваждане на “златен талон” или там каквото се пуска и прави, за да се сдобия с такъв. Човекът спря учудено погледа си върху мен и ме погледна така, сякаш съм слабоумен и го питам например – колко е средната дневна температура на Венера. След това ме отмина със съчувствена гримаса примесена с учтива досада, изричайки глухо фразата – не мога да Ви помогна. Тази му реакция сякаш преобърна нещо в мен. След като със скромната ми личност се отнесоха, като с душевноболен, спонтанно реших, че въпросния талон някак не ми е толкова важен и понечих да изляза. Минавайки покрай единия от двата автомата за кафе (очевидно най-добре работещите съоръжения) в КАТ,тъй като там нямаше опашка, се натъкнах на някакво чиче, което едва не се блъсна в мен, като троснато ме попита държейки в ръката си пластмасова чашка с димяща течност в нея :
- Искаш ли го тва кафе бе!? Ето ти го, абе земи го бе !
*
. . . Подминах го мълчаливо и излязох с твърдото убеждение, че ще мина и без “златния талон”, пък и на приятеля отвън отдавна му се изчака чакалото.
Докато му обяснявах виновно, защо толкова дълго съм се бавил, той ме пресече с едно усмихнато – Я си карай колелото и не се занимавай с глупости !
Така и мисля да направя вместо да си губя времето с подобни абсурди.
17-ти Март, 2008г.
гр.София