серхио давила

Протяга ръка към звънеца на апартамента. Подскача колкото може, но няколко сантиметра не му достигат. На тежката врата – огромен резбован къс дъбово дърво, има прозорче със завеска. Ако можеше само да надникне, да проумее какво става вътре…

“Почукай и ще ти бъде отворено.” Той е малък и няма откъде да знае.

Малкото момче съм аз. Зад голямата дъбова врата също съм аз.

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.