серхио давила

(сексуална миниатюра)

Всички тези неща, които хората правят, правейки секс, или с които изпълват сексуалната си практика, са много често част от сексуалните им желания, а дори и от сексуалните им намерения. И то малка – много малка част от тях.

Ти седиш на стол в средата на празна стая. Аз съм прав, с лице към теб. Облечени сме. Всичко в стаята трепти (а това е само въздухът – празното пространство) от сексуално напрежение. Аз треперя от сексуално напрежение.

Мълчим, създаваме и усещаме сексуално напрежение. Гледам те, гледам устата ти и искам да ти говоря. Започна ли да ти говоря, затварям очи, но аз искам да те гледам и затова мълча.

Мълчим и аз мога само да предполагам какво съдържа твоето мълчание. И все пак бих направил всичко, за да не говорим. Ако се говори, ще говоря аз. Но аз мълча и напрежението се покачва. Искам да ти кажа, крайно възбуден, че изваждам пениса си – голям, пулсиращ и червен. Ти понечваш да го хванеш – рано е, затова те спирам с жест.

Прокарвам ръка по него – от върха му към основата му, но изисквам да гледаш мен, а не него. Изисквам да гледаш мен, защото искам да ти говоря. Искам да говоря на твоето лице и на нищо друго. Искам да ти кажа, че ти казвам да покажеш езика си – не много. Ти го показваш, като отваряш устните си и го поставяш между тях. Седиш с изправен гръб, леко наклонена напред – езикът ти е розов и свеж.

Насочвам пениса си с ръка напред – към устата ти, което е почти равнозначно и равносилно на всичко, което се очаква да последва. Искам да ти кажа, че първо докосвам с върха му езика ти, който се подава малко между устните ти, после почесвам болезнено твърдата му глава в тях. Искам да ти кажа, че от това ми прималява и почти ми се подгъват коленете. Но краят е далеч – и пъден и желан.

(очевидно целият шум от векове и за векове е по повод края – толкова много шум заради няколко мощни пулсации, след които остава усещането за безсмислие и безпътица. По-скоро не желая да се подчиня на природата – особено щом усещам, че мога. Давам си сметка, че очакването е това, което е достойно да бъде цел, а не краят. Макар в последна сметка очакването да е очакване за край, аз поставям като своя цел очакването, а не края и моята задача е да поддържам състоянието на очакване.)

Искам да ти говоря за това, че то казвам за отвориш устата си. Само мисълта за това предизвиква всичко, което е в стаята, да изчезне и да остане мозъка ми, пениса ми и твоята отворена уста. Всичко друго е плътно, бетонирано и не съществува. В този момент нищо не съществува, защото аз няма връзка с него. Твоята уста се отваря и аз искам да ти кажа, че ти казвам да спреш и да я оставиш полуотворена.

В момента дори не виждам твоите очи, които ме окуражават, дори забравям, че гледам твоята уста, която е отворена.

Искам да ти кажа, че, ако влезна в нея сега, ако направя това, което и ти положително очакваш, отново ще достигнем докрай – ще завършим етап, ще преминем нататък, ще вървим към край.

Но аз имам желание и воля за друго. Искам да ти кажа, че твоята наелектризирана и набъбнала от очакване уста няма да усети главата на пениса ми вътре в себе си и това – само в името на отложения край, неосъществения край. Така очакването не се осъществява в край, не се развива в изход.

След един безкраен миг на очакване, съдържащ комай всичко ценно, свързано със секса, аз доближавам безкрайно наелектризирания си пенис към устата ти, но не го вкарвам вътре, а го допирам до бузата ти и след това я разтърквам с главата му.

Сега те виждам и ето сега искам да те снимам и след това да ти дам снимката с въпроса: при вида на собственото си изображение в такъв момент можеш ли да изпиташ умиление от спомена за неосъщественото очакване? Можеш ли да усетиш щастие?

Това са неща, които не ти казвам. Това, което казвам, е това, което правя.

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.