Когато си купих тоалетна чиния
Някой ден ще взема книжка и ще си купя кола. Собствената кола понякога е много важна. Тя ти дава свобода. Сипеш ли й бензин, хващаш с нея накъдето ти хрумне. Кеф ти на работа (без да се блъскаш в автобуса с хората), кеф ти на море (без да се лашкаш във влака 8 часа) – накъдето и да поемеш, все ти е кеф. И тоалетна чиния да решиш да си купиш, ще се качиш на колата в удобно време и ще си я докараш вкъщи.
Но нямам кола…
И тоалетна чиния по едно време нямах. Не точно, че нямах, но тази, дето имах, беше много стара. Седеше си в тоалетна още от предишните собственици на апартамента и образуваше онази кофти жълта черта там, където минаваше водата. Когато водата за тоалетната чиния се събира в чугунено казанче, то с времето ръждясва и ръждата започва да слиза надолу с водата и започва да оцветява в жълтичко тоалетната чиния. Откъдето и да я погледнех, за смяна си беше. Отдавна си го говорехме това с жена ми, но някак си купуването на тоалетна чиния не е като да си купиш хляб и кисело мляко – изисква по-сериозна психологическа настройка, пък и изисква да си прецениш парите: по силите ли ще ти е да си купиш или не. Добре, че вече има кредитни карти и можеш да ползваш пари, които не са твои (връщаш ги, разбира се, със сериозни лихви, но такава е цената да си купуваш неща с пари, които не са твои, в удобно за тебе време. Така си купих едни обувки Кемъл и кумецът като ме видя, каза: Много са ти хубави обувките!!! А аз му казах: Не са мои – на банката са.)
- Видях една тоалетна чиния в листовката на мосю бриколаш – каза жена ми в един от първи възхладни дни на ноември. – 180 лв. струва.
- Да я купим тогава – казах със смесени чувства, защото знаех, че ще падне голямо разбиване в тоалетната. Не разбирам от ВиК, но добре, че шуреят ми разбира, та това ми беше утеха. От друга страна, само мисълта, че ще изхвърлим стара тоалетна чиния с жълтата черта и кой знаеше какви още видими и невидими на пръв поглед гадории, които се намират под ръба и се развиват там недосегаеми поне от 30 години, ме направи горд. Пък и щом с жена мис е разберем за нещо, взимам го присърце и то се случва.
Прецених, че имам достатъчно пари в кредитната карта и се размислих как да купя тоалетната чиния. Имаше два варианта (определено нямаше да взема тоалетна чиния с порцеланово казанче на ръце и да си я донеса с автобуса до вкъщи). Можех да купя чинията и да я докарам с такси, което щеше да ми струва 10 лева; можех да се обадя на кумеца, който ползва колата на баща си, и да докараме чинията с него. Всъщност, не мислих много. Обадих се на кумеца, той се съгласи за събота в 12 часа и всичко беше наред. В събота ми беше удобно, защото в петък щях да съм на работа – когато работя (понеже работя на по-особен график), жена ми почива, но често се случва да почиваме заедно. Така или иначе в петъка жена ми взе от мен кредитната карта, за да направи някои неотложни разплащания, и после забрави да ми я върне, а аз забравих да си я взема и да си я сложа там, където винаги стои.
В момента, в който се уговаряхме с кумеца как да купим тоалетната чиния, той ми предложи прекрасно изкарване на уикенда – след като купим чинията и я докараме вкъщи (това беше планирано да се случи в около 14 часа в събота) – кумецът предложи да заминем за къщата на жена му близо до София. Когато се съберем двете семейства заедно с нашия син изкарваме прекрасно. Веднага се обадих на жена ми, за да я питам дали в събота вечерта е свободна от работа, но се оказа, че не е и нямаше да можем да отидем след тоалетната чиния до провинцията.
В нощта срещу събота заваля сняг и до сутринта навън вече имаше истински зимен пейзаж. Бедните, оголени от есента дървета, се облякоха в сняг и на мен ми стана уютно заради тяхното щастие.
Кумецът ми се обади по телефона с думите: „Баща ми не ми дава колата, защото навън е буря, а нашите гуми са летни”. Ха-така, помислих и започнах да се настройвам за варианта да си донеса тоалетната чиния от магазина до вкъщи с такси или да се откажа изобщо от идеята. Тогава кумецът каза: „Ние сме тук с Пецата, който е с неговата кола и е съгласен да докараме чинията с него. Нали нямаш нищо против?” Как ще имам нещо против, отговорих успокоен, че все пак няма да си возя тоалетната чиния на такси. Тогава кумецът добави: „Само Пецата трябва да закара един свой работник на обект наблизо. Нали нямаш нищо против?” Разбира се, че нямах нищо против. Браво на кумеца – държи на думата си да ми съдейства. После ми каза, че след като баща му отказал да даде колата, се обадил на Пецата, с когото вече били уговорили да отидат следобед в къщата в провинцията, и го помолил да закара тоалетната ми чиния от магазина до дома ми. Пецата, както казва кумецът, е добра душа. Съгласил се веднага – колко му е да закара стоката, а после – около 15 часа – да тръгнат за провинцията, където ги чакат с отворени обятия, богата трапеза и няколко литра първокласна домашна ракия.
Уговорката с жена ми беше да се върнем към 14 часа, за да може да тръгне за работа, а аз да гледам сина ни вкъщи. Аз бях сигурен, че за два часа ще сме забравили какво сме правили. Затова и се разбрахме да се върна с тоалетната чиния към 14 часа. Точно в 12 без 5 кумецът ме набра по телефона и аз тръгнах. Знаех, че Пецата ще бъде с новото си Volvo комби – просторна кола за едри хора като него. Валеше хубав сняг на парцали. В колата бяха четирима едри мъже – Пецата, кумецът и не един, а двама работници, единият от които с лопата. Volvo-то изглеждаше малко и тясно, макар и лъскаво, наистина. Кумецът се сви до несвойствени за него размери, за да ми направи място. Попитах го в каква посока тръгваме, а той отговори, че не знае. Очаквах да закараме работниците до обекта, а после да пътуваме на широко. Пецата ме чу и осведоми, че първо ще вземем една машина за разбиване на стени под наем и след това ще закараме момчетата до обекта.
Единият работник, който седеше на предната седалка и явно беше по-близък с Пецата, по общо мнение приличаше на Гърга Питич от филма „Черна котка – бял котарак” или както самият Пеца се изказа после: „Тоя е като Гъргапитич същият”. Та Гърга беше доста приказлив. „Колега”, каза той, като посочи другия работник с лопатата, „се страхува да има деца. Има само едно. Аз няма страх от това. Чакам осмото след месец!”
- Хайде стига, бе! – казахме останалите.
А Гърга само това и чакаше, за да изкаже идеала си: „Ще ги направя 12 – като цял футболен отбор!” Пецата го поправи: „Футболните отбори са с по 11 човека, бе”. „Е, добре, де”, съгласи се Гъргапитич. „11 – 12 няма значение. Аз искам 12.”
- Много хора, бе! – учудихме се с кумеца, а Гърга веднага отговори, че негов съсед имал 21 деца от една и съща жена. „Значи 12 не е много”, помислих и логично се сетих за сина ми и за сестричката му, която замисляхме с жена ми. Тогава казах на Гърга: „Значи ти цял живот деца правиш. Как се справя жена ти?”. Тогава Гърга, който беше циганин, обясни нещата така: „Ти ебал ли си циганка?” и аз се замислих дали съм правил това. Отговорих „не” и той заключи: „Пробай и ще видиш как се правят деца на циганка”. Загледах се през прозореца и се борех с противоречивите пориви да му се присмея и да му се възхитя за прямотата, с която говореше за себе си и за събратята си цигани.
От момента, в който тръгнахме с Volvo-то, се движехме в задръстване. Премествахме се в плътен пакет с всички коли около нас. В моментите, когато колоната пред нас се разреждаше, Пецата натискаше газта и колата напредваше без никакви грижи. По едно време спряхме – намирахме се в района на Сточна гара. Оттам Пецата искаше да вземе под наем машината за разбиване на стени. Когато Гърга чу, че ще я взима оттам, каза че щяло да струва 300 лв. за депозит и 10 лв. на час за наем. Затова предложи да отидем на едно друго място наблизо, където щели да дадат машина без залог и за 10 лв. на ден. Така се включихме с колата в плътно движещата се колона и след десетина минути Гърга каза да спрем и да го изчакаме. И понеже Пецата не разрешава да се пуши в колата, излязохме да пушим навън, докато чакаме. Снежните парцали мокреха цигарите ни, а вятърът почти успя да ни откаже да изпушим по три. Предпочитахме да сме навън и да се разтъпкваме, отколкото да седим в колата сгънати до другия работник на Пецата, който предпочиташе да седи на топло. След около двайсет минути върлинестият циганин се появи с компактния куфар с разбиващата машина.
В 13.30 часа вече бяхме на обекта, който се намираше в квартал „Христо Ботев”, близо до летището. Пецата си нахлупи една шапка с козирка и излезе заедно с момчетата. „Внимавай да не ми изцапаш колата с тая лопата”, а той го успокои и наистина я извади, без да я докосне до тапицерията. После започна инструктажът – Пецата обясняваше с думи и жестове, а работниците клатеха глава съгласни. Със своите 130 килограма и рижава брада Пецата изглеждаше като техен строг господар, с когото предпочиташ да си в добри отношения, отколкото нещо друго.
И понеже не го познавах добре, възприех държанието на кумеца. А кумецът мълчеше. Мълчах и аз. Защо мълчеше кумецът, можех само да гадая. Може би се изнервяше, че планът започва да се изпълнява не така, както го мислехме. А може би не. От време на време поглеждах часовника на телефона си и се убеждавах, че няма да свърша работата навреме. И понеже добре знаех, че това няма да направи жена ми щастлива, нито пък мен, започнах да се оглеждам нервно. Обадих й се, за да й кажа за предстоящото закъснение. Тогава – точно когато се уговаряхме тя да вземе детето със себе си на работа и аз да мина да го взе, след като закарам тоалетната чиния – кумецът се обади на жена си и я помоли да отиде у нас, за да гледа сина ми. Тя се съгласи и планът стана железен. Малко по-късно взимаме тоалетната чиния, закарваме я вкъщи, кумецът с жена му и Пецата тръгват заедно за Пасарел, като преди това вземат жената на Пецата Мими от работа. Жена ми отиде на работа спокойно, а синът ми беше с кумицата (почти сигурно беше, че ще я накара да играят на „Не се сърди, човече”, „Макао”, „Черен Петър” и накрая да погледкат детски филмчета). Аз всъщност вече не бързах и осъзнавах това с едно особено удоволствие. Това чувство беше близко това, когато виждаш, че се случва нещо нередно, но знаеш, че няма да бъдеш потърпевш. Всъщност знаех, че не мога да повлияя на ситуацията по никакъв начин, но това не беше в моя вреда.
Така или иначе Пецата започна да разбива за показно през работниците с машината и свърши почти половината работа. Трябва да му се признае, че гледа на работата си сериозно. Предприемач е и това е единственият вариант да живее на този пазар – да не отказва нито една поръчка и да е стриктен в изпълнението. Аз пък не исках да возя тоалетната чиния в такси и затова чинно го чаках с кумеца да свърши с инструктажа на Гъргапитич и човека с лопатата. Когато затваряше вратата на колата, той каза, че на следващия ден ще отиде в църквата „Свети Мина” и ще се нареди на опашка, за да целуне иконата. Тази реплика негова реплика ме накара да го погледна с други очи.
А кумецът започваше да навлиза леко в цайтнот.
Накрая Пецата се качи в колата и тръгнахме – никой не знаеше накъде, но никой и не питаше. В крайна сметка аз си вършех някаква моя работа за мой кеф, така да се каже, а той беше на работа. Първоначално идеята беше да пазарувам от Бриколаш – значи може би отивахме натам. Минавахме през циганската махала близо до летището. Големи парцали сняг падаха в големи локви по неравните улици. Пецата джентълменски спря на улицата, за да позволи на една малка циганка да пресече. Тя беше обута с чехли без пета на бос крак, а нагоре носеше розов анцуг („Ансуци, ансуци продаваме”, казват циганите по пазарите). Малката прецапа през най-дълбоката локва и се изгуби в двора на къща на отсрещния тротоар. Отново ми стана мило за тези хора – изобщо не държат на това дали ще се изцапат или напръскат с ледена вода.
На 150 метра по-натам ни спряха двама измръзнали полицаи.предположихме, че е защото Пецата кара без колан. Истината е, че той е много едър и коланът го притиска и затова не го слага, но пък носи винаги различни суми пари в различните джобове. Точно 10 секунди след като излезе, вече се смееше с полицая, който беше на не повече от 23 години, а от носа му течеха сополи заради студа. Прибра се във Volvo-то две минути по-късно.
- Колко – 20 лева ли му даде? – попита кумецът.
- О, не – 7 лева щипнах от джоба.
След това той обясни, че се намираме близо до магазин Практикер, където също продават тоалетни чинии с порцеланови казанчета или, както казват разбирачите: моноблок. Съгласих се да отидем и да видим цените там. Доста подходящ ход, впрочем, защото намерих с 80 лева по-евтина тоалетна чиния и можах да взема някои джаджи за бормашината. Кумецът също си взе нещо, Пецата си потърси обувки, но не намери. Поразгледахме инструментите, битовите стоки, столовете и масите и с една голяма количка, с която разкарвах из целия магазин тоалетната чиния, се отправихме към касите. Редът ми дойде бързо и когато се опитах да платя с кредитната карта, осъзнах, че тя не е у мен. Сетих се, че е останала у жена ми. Явно щях да оставя стоките на касата и да си тръгна по живо, по здраво. Пецата обаче извади пари и плати с уговорката да му върна парите, когато отидем вкъщи. „Готово, няма проблем”. В Практикер останахме общо около час и вече беше около 15 часа. По едно време се обади на Пецата жена му и каза да отидем да я вземем от работа. А тя работи в Казичене – ей го е къде е. Вятърът в Казичене беше жесток. Чакахме я доста време и пушихме. Мими се появи към 16.15 часа. Сега Пецата беше на ред да се изнерви: „Айде, бе, каква е тая работа, какво е това работене?!” Тя му обясни, че не може да си тръгне преди да е свършила работата, което определено е така. Така или иначе вече пътувахме към къщи!
В един неочакван момент на Пецата му иззвъня телефонът и се разбра, че трябва да отидем отново до строителния обект, защото нещата „не са както трябва”. Когато кумецът разбра това, хвана зимната си шапка и я нахлупи до дъното на главата си със сила, за да не може да вижда света. На обекта вече беше почти тъмно. Пецата отиде при момчетата и дълго време ги слуша, после дълго време им говори, а после жестикулираше недоволно. После се хвана като че ли лично да поправя някакви грешки, които работниците бяха допуснали. През това време с кумеца и Мими си говорехме за музика , за рок групи. Мина около час и нещо. Дори вече не ни се пушеше.
Когато тръгнахме, Пецата не беше в добро настроение. Тогава Мими каза, че иска да си купи яке сега, а освен това иска да отиде до дома си, за да се преоблече, тъй като са й мокри обувките. Пецата беше път да побеснее, а не се правехме, че не виждаме и не чуваме нищо. Бях претръпнал и бях готов да изтърпя всичко – в крайна сметка тоалетната ми чиния се намираше във Volvo-то. Не можех да си тръгна. Кумецът от своя страна беше доста притеснен, защото жена му го чакаше вкъщи със сина ми доста отдавна и очакваше да го изяде с парцалите – сякаш той беше виновен за всичко. А нямаше изгледи да свършим в близките два часа.
Ядът на Пецата набираше скорост и говореше на Мими: „”Гега ли точно реши да си купуваш яке? Няма ли друго време, когато да си купиш яке?!” Тя му отговори, че това бил единственият й свободен ден и ако не купела тогава, щяла да мръзне още една седмица до другата събота. Пецата градираше говоренето и стигна до псувни по адрес на Мими. Кумецът ме побутна и каза, че това е нещо обичайно между тях и че няма защо да се притеснявам. Всъщност се притеснявах заради ситуацията. По някакъв начин бях част от тази ситуация. От друга страна Пецата на можеше да се откаже да закараме тоалетната чиния, защото очакваше да си вземе парите, които ми даде. От друга страна беше вързан и с кумеца, с когото щяха да ходят на Пасарел, а кумицата ни чакаше всички у нас. „Аре, слизай и заминавай да си купуваш яке”, каза Пецата с далеч по-мек тон от преди малко. След това коментира с нас, че жена с пари е като неуправляем снаряд. След около 20 минути Мими се върна с ново зимно яке, което беше почти три пъти по-скъпо от тоалетната ми чиния.
Подкарахме към Мими и Пецата и когато стигнахме дотам, с кумеца останахме сами в колата. Предположих, че може да решат да оправят неразбирателствата със секс, но кумецът предположи, че е по-подходящо да се помолим да не се сбият. После говорихме за това, че в този ден и в тази история бяхме неразривно замесени седем души – Пецата, Мими, кумеца, кумицата, аз, жена ми, синът ми и една тоалетна чиния. Вече се смеехме нервно, когато си представяхме как ще се появим на прага вкъщи и кумицата ще изпепели с поглед кумеца. Така и стана почти, а всеки от нас се опитваше да умилостиви кумицата, която беше може би най-изнервена.
И никаква фантазия няма да ни трябва, куме, за да го разкажем.
You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.
Leave a Reply