серхио давила

Отварям електронно съобщение от приятел в мейла си. То е озаглавено “Ето ти нещо за размисъл” – прикрепеният файл е една снимка на утрин в зелена поляна, призрачно докосната тук там от слънце, минаващо през клоните на дървета. “Ти ли ще ми казваш за какво да се замислям” отправям упрек на глас към моя приятел, който в този момент може би спи.

И в същия момент го намразвам, защото именно размисли ме връхлитат, съзерцавайки това. Раздразнението към приятеля ми, който ме е извадил от спокойствието и ме е пуснал по пързалката на мислите ми, се замества от усещането за “у дома”. Мисля за детството, което сега ми изглежда така призрачно – като разказ, преживян от някой друг. И все пак, чувствам се приятно: картини на блаженство и усещане за грижа и любов изплуват неканени и съм почти готов да се разчувствам.

И все пак раздразнението се опитва да ме върне тук. Раздразнение от осъзнаването на абсолютната необратимост на времето. И не толкова заради факта, че съм с 20 или повече години по-далеч от онази възраст, а затова, защото осъзнавам: светът се е променил. Някакси ще съм по-доволен, ако знам, че светът е същият, а само аз не и някой друг изпитва това, което съм изпитвал; че други деца правят това, което съм правил; че някой ще се чувства така обезоръжен, чист, слаб и безпомощен, както аз сега, мислейки за детството си.

Но какво, ако сегашните деца не биха могли да изпитат след време това, което изпитвам аз, защото живеят в друго време, което минава за грубо и студено в сравнение с моето детство? “Детството винаги си е детство”, ми каза скоро онзи мой приятел, дръпвайки дълбоко от масура, който беше купил точно преди 20 минути от едно дете по улицата, и се усмихна по детски.

Игри на фунийки, стражари и апаши, никаква идея за секс – това е тотално забравен анахронизъм, на който и пуританите ще се подсмихнат ехидно днес. Няма да излъжа, ако кажа, че бях доста по-захлупен от децата сега и точно това е, което насочва мислите ми в посоката на конкуренция с тези хора. Детската лъжа и неведение, които са така приятни, като че ли са спестени за тях – всичко е достъпно, всичко е тук. И ако ще свалят своите оръжия след време, във всички случаи ще бъдат по-въоръжени, отколкото аз, пренесен в моето детство. И това ме плаши. Но се страхувам не за тях, а за себе си. Във времето, в което играехме на безобидни игри, нямаше трева, други подобни, компютърни клубове и интернет. Определено тръгваме от различни позиции към “сериозния живот” и това определено разбива идеята за “равен старт” в живота.

Колко лесно е размислите да тръгнат в най-стандартния коловоз на отричане на сегашното, преживявано от други, в полза на лично преживяното минало. Всеки е чувал от по-възрастни хора: вие нямахте детство, каквото имахме ние; вие сте льольовци, а ние бяхме мъже на вашата възраст. Та дори Кеворкян каза публично на Карбовски, че поколението му било едно “кръгло зиро”. И защо? Разбира се, от страх, че времето сега принадлежи на тези, които са били деца, когато си бил вече мъж.

И може би новото се отрича, не защото се омаловажа, а заради яда, че не сме преживяли това, което правят децата (и не само те) сега. Защото играехме на ръб по спокойните улици на София, изразходвайки нескончаемата си енергия, но със сигурност щяхме да запалим трева, ако имаше (пак със същата цел) и въртяхме няколкото винилови плочи с т. нар. поп песни на стари моно грамофони, а щяхме да слушаме Rage Against the Machine или Pantera или дори цялата незапомняща се върволица от проекти House и Drum’n’base.

И какво – в търсене на усещанията от призрачното детство, правим всичко, което правят сегашните деца, заблуждавайки се, че това сме ние?

You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.