от Никола Гочев
На двайсет и осми май 2009г. България чества своя пролетен, християнски Спасовден. Държавата се буди във вихъра на предизборната надпревара, този път, за първи път под нова форма – Евро избори.
Отвсякъде предизборни лозунги, обещания, закани, прогнози, планове и сметки. Ден като ден, с всичката си повърхностно-сива и изтъркана полемика на политиканстване на дребно. Екранът – нашето ежедневие, ни залива още от рано със своето цунами от добре пресметната Евро-пропаганда. Всяка партия, коалиция или обединение със своите аргументи, всеки кандидат със своето лице, всичките стоящи зад така новите си съмнителни и тягостно обозрими идеи, трудно смилаеми, но добре заплетени възгледи.
И изведнъж във вихъра на кухата и традиционно зле скроена вихрушка идва вестта за трагедията.
Някакъв рейс, почти антично превозно средство от епохата на привидно забравения и отминал режим на комунизма, формално и само на книга минал преди някакви си две седмици „задължителният технически преглед” , премазал някакви хора – потенциални избиратели, някъде в сърцето на държавата, по най-нелеп начин. Шестнадесет човешки живота – шестнадесет гласа, беззвучно отшумели в сянката на празника и в праха на предизборната надпревара. . .
Не щеш ли, поради тая неведома причина, Президент, Министър Председател, Министри, държавни лица и политици зарязват обичайното темпо на държавния организъм, хуквайки натам в бясна надпревара, за да изкажат първи съболезнованията си, за да видят с очите си какво се случва, за да вдигнат медиен шум в привидната си съпричастност.
Ето на, зареждат се дълги въпросителни констатации, Слави със своето предаване е традиционно опечален, като пренебрегва шоувщината си и скланя глава в едно със своите колеги, информационните емисии водят очерците си със скръбната новина за инцидента, а народа отново е потресен. Волю - неволю обръщаме поглед към онова отдавна позабравено сърце на Държавата ни, дето тупти слабо тъкмо на тия затънтени места като под връх Бакаджик.
Някакви стари хора, в някакво старо возило тръгнали по стария път към някакъв стар обичай, със стария си шофьор през стария Балкан, за да потвърдят старата максима – „Те ти булка Спасов ден” , и ако приемем че булката е така изтерзаната ни родина, изразът приема наистина причудливо истинна и актуално-трагична форма.
Не е ли време да спрем и да се замислим, какво иска да ни нашепне случаят навръх Възнесение Христово . . . !?
София Н. Гочев
28.05.2009г.








